Обещанието на розата

Спряха пред задната врата, през която влизаха само слугите, за да внесат топлата храна в залата. Мери се беше отчаяла и не можеше да повярва на лошия си късмет — Едуард беше дошъл във възможно най-неподходящото време. Защо не дойдеше другия или по-другия месец, когато Стивън щеше да бъде убеден в невинността й или поне когато инцидентът с подслушването бъде позабравен малко? Мери си помисли, че надеждата й съвсем не е напразна, защото тя вярваше, че за един-два месеца той ще склони да капитулира пред доводите й и че те двамата ще изпитват един към друг нещо повече от гореща страст нощем — а именно доверие.

— Не желаеш ли да поздравиш брат си, мадам?

— Не! — Думата изскочи от устата на Мери напълно несъзнателно. В същия миг разбра, че има възможност да откаже да види Едуард и по този начин ще си върне доверието на Стивън. Трябваше да откаже. Ако обърнеше гръб на семейството си особено сега и по такъв категоричен начин, Стивън щеше да приеме факта, че верността й принадлежи само на него.

Но нямаше да постъпи така. Самата й природа се разбунтува при тази мисъл. Беше невинна по отношение обвинението във вероломство, беше най-добрата възможна съпруга на мъжа си и не желаеше да къса връзките си със своето семейство нито сега, нито за в бъдеще. Нямаше да го направи.

А и Едуард носеше вести от нейното семейство. Не беше получавала никакви новини от Шотландия след битката за Карлайл, когато семействата им отново почнаха да враждуват.

— Не искаш ли да говориш с Едуард? — попита Стивън с присвити очи.

В очите на Мери бликнаха сълзи. Имаше мрачното предчувствие, че скоро ще съжалява за този ден.

— Трябва да говоря с него.

Гласът й звучеше едновременно напрегнато и сломено. Неговата усмивка също беше сломена. Махна с ръка.

— След теб, госпожо.

Гласът му беше подигравателен и изпълнен с горчивина. Мери го погледна в очите.

— Не вярвай на най-лошото. Моля те. Няма да те предам, господарю мой.

— Скоро ще разберем, нали? — отвърна студено Стивън.

Мери се ядоса. Колко бързо стигаше Стивън до погрешни заключения! Тя влезе бързо в залата, без да му обръща повече внимание.

Беше съвсем празна, което се случваше рядко. Като изключим брат й, разбира се. Той седеше на дългата маса на подиума. Придружаваше го Фъргъс, един от най-близките роднини на баща й. Сърцето на Мери се изпълни с радост въпреки лошото й предчувствие. Ох, колко обичаше Едуард, а откога не го беше виждала! Тя се дръпна от ръката на мъжа си, хукна през голямата зала и се хвърли в обятията на най-големия си брат.