Тайната на Валантайн
- Автор: Каултър Катрин
- Серия: the legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анжела Лазарова-Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Валантайн». Краткое содержание книги:
— Никога няма да забравя колко убедена беше, че ще умреш, когато беше легнала върху онова навито въже на палубата и сърцераздирателно стенеше. Сега отново изглеждаш почти здрава. Даже и висулките ти пак са започнали да щръкват наперено. А, ето го и Томас, който ще ни помогне да се оправим и да разопаковаме багажа.
— Мъжете трябва да се разстрелват — уморено махна с ръка Джеси.
Спиърс моментално пристъпи напред и подаде ръка на високия чернокож мъж:
— Аз съм господин Спиърс. А вие сте господин Томас, ако не се лъжа?
— Ами, господин Спиърс — каза бавно Томас, чудейки се дали светът нещо не се беше объркал, — струва ми се, че съм господин Такъри. — После се усмихна с широка и сърдечна усмивка, която разкри два реда равни бели зъби. Маги му смигна.
До десет часа вечерта всички камериери и членове на семействата бяха нахранени и настанени в леглата си. Спалните помещения обаче се оказаха недостатъчно на брой. За първи път, откакто беше купил „Маратон“, Джеймс действително си даде сметка колко запуснат беше домът му. По тапетите грозно се открояваха плесенясали петна, в потъмнелите ъгли се виждаха миши дупки, стаите бяха зле обзаведени. При това положение му оставаше единствено само да се извинява, което и правеше при влизането във всяка стая. Накрая дукесата приятелски го беше срязала:
— Стига, Джеймс. „Кандълторп“ не можеше да ме амбицира много. Но, между нас, казано, двете с Джеси ще направим „Маратон“ най-забележителното място по тези земи.
Когато Джеймс се извърна към жена си, тя изглеждаше готова да се свлече на мястото си, вторачена в него с изцъклени очи:
— Джеймс, аз в твоята спалня заедно с теб ли ще спя? Леглото е достатъчно голямо, нали?
— Няма къде другаде да те сложа, скъпа. Хайде да те заведа в леглото. Да, ще има достатъчно място и за двамата.
Джеси никога преди не беше виждала спалнята на Джеймс, но веднага забеляза, че беше неприветлива както цялата къща. Олющените стари тапети се белеха още повече около прозорците, където беше проникнала влага и стената беше добила мръсен кафеникав цвят. В стаята имаше само едно голямо легло с изподраскани дървени табли и гардероб, също толкова древен, колкото и леглото, и с врати, не по-малко изподраскани. По средата се мъдреше невзрачно плетено килимче с различни нюанси на кафявото. Но Джеси беше прекалено уморена, за да се замисля за тези подробности. Когато Джеймс разкопча копчетата на роклята й и тя остана пред него само по долна риза и по чорапи, той й каза:
— Чакай да ти намеря една нощница. — После замълча за миг, а очите му се разшириха. — Не, по-добре ще е отново да се научиш да спиш гола до мен. Не може вечно да се чувстваш като нахапана зелена праскова. Според Спиърс това няма да продължи повече от две седмици, да се надяваме. — Той не добави, че Каролайн Найтингейл, прекрасна приятелка на английските Уиндам, беше болна вече почти пет месеца с второто си дете. Не, не беше нужно Джеси да знае това.
— Аз винаги нося нощница, Джеймс. Мислех, че ти харесва да я отмяташ над главата ми или да я захвърляш в средата на стаята.
— Добре тогава, но само тази нощ. Става ли? В Америка аз забравям всички норми на благоприличие.
Той прерови дрехите й в отворения куфар на пода, метна й една чиста нощница, съблече своите дрехи и бързо се пъхна в леглото.
— Джеси, студено ми е и искам да ме стоплиш.
Всъщност беше доста топло, тъй като бе едва началото на септември. Слава богу, че не беше валяло, докато пропътуваха разстоянието от доковете на Прат Стрийт до „Маратон“. Беше дълго и уморително пътуване, но поне не беше валяло.
— Децата спят заедно с Маркъс и дукесата. Проклятие, просто бях забравил колко овехтяло и мизерно е всичко тук.
— Няма нищо — каза Джеси и се пъхна до него в леглото. — Изчакай само да видят конюшните ти и къщите на твоите работници. Тогава ще разберат къде харчиш всичките си пари.
— Много ли си уморена, Джеси?
Тя се беше сгушила до него, положила длан върху сърцето му:
— Не, не чак толкова… — Всъщност беше смъртно изтощена и й се искаше да затвори очи и повече да не ги отваря поне до края на седмицата.
Още не беше изрекла тези думи, още и той самият не ги беше осмислил докрай, и вече се обръщаше към нея, защото се усещаше по-корав, отколкото изобщо някога си е въобразявал, че може да стане за толкова кратко време. А тя вече го целуваше по рамото.