Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)
- Автор: Груев Стефан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проектът „Манхатън“ (Неразказаната история за атомната бомба и нейните създатели)». Краткое содержание книги:
Ако такъв съществуваше, той поне не беше известен на Лорънс. Нямаше никакво време за нови експерименти. Наистина, електромагнитният метод беше непродуктивен и много скъп както в пари, така и в човешки усилия — независимо от това, само чрез него можеха да се получат измерими количества обогатен уран. Не парите или трудът бяха важни, а времето. Кой можеше да гарантира, че Хитлеровата бомба няма да се появи всеки момент? Лорънс имаше достатъчно смелост и авторитет, за да наложи своята идея, която при други обстоятелства би изглеждала не само екстравагантна, но просто любителска.
През 1943 г. неговата идея се превърна в действителност в отдалечения селски район на Тенеси с помощта на булдозерите на „Стоун и Уебстър“ и усилията на хиляди инженери и строителни работници. Научнофантастичната мечта от Бъркли за гигантски магнити се превърна в индустриален факт от стомана и сребро, носещ табелката на „Алис-Чалмърс“. Изобретателността и огромните усилия на „Уестингхаус“ и „Дженерал Електрик“ създадоха невиждани дотогава трансформатори, електрогенератори, високоволтови единици и измервателни уреди.
Видението се сбъдна под кодовото название Y–12. Заобиколени от висока и охранявана ограда, 22 000 души се опитваха в пълна тайна да получат чист изотоп по метода, предложен от Лорънс и колегите му от Бъркли. Първата Алфа-инсталация беше завършена в края на 1943 г., а строежът на останалите напредваше бързо.
За учените от Бъркли промишленото пречистване на урановия изотоп изглеждаше безнадеждна работа, защото очевидно не беше възможно да се обучат няколко хиляди учени да извършват досадните, прецизни и важни операции по пречистването в продължение на двадесет и четири часа, ден след ден. Постепенно обаче мнозина започнаха да осъзнават, че да се свърши тази работа не е абсолютно необходимо да се познава нейната същност.
Много учени бяха шокирани от подобна ерес, но идеята набираше все повече привърженици.
— Жените ни карат автомобилите си — казваха те, — без да разбират принципите на двигателите с вътрешно горене. Те въобще не са поглеждали под капака на мотора, но чудесно се справят с управлението му!
Самата мисъл жени да управляват електромагнитното обогатяване на изотопите беше трудна за преглъщане от много учени. Веднага бяха направени контролни табла за управление на калутроните с копчета, циферблати и ръчки и се сравниха резултатите, получавани от учени оператори, с тези на незапознати с процесите млади момичета. За всеобща изненада лаиците се оказаха по-добри. Учените често губят търпение и се опитват да подобрят процеса, експериментирайки с копчетата и ръчките.
Корпорацията „Тенеси-Истман“, която по договор отговаряше за експлоатацията на Y–12, организира блестящо набирането и обучението на момичета оператори. Времето не беше подходящо за събиране на персонал за голямо промишлено предприятие. Пазарът на работната сила беше буквално обран от други военни проекти и без приоритетите на отдел „Манхатън“ едва ли би било възможно да се намерят достатъчно работници. Оценките за необходимата работна ръка се променяха непрекъснато. В началото на 1943 г. представителят на „Истман“, доктор Фредерик Конклин, заедно с учените от Бъркли определи, че са нужни 4 459 души. През юли техният брой се увеличи до 7 500, а през август достигна 13 500, без да има гаранции, че числото ще спре да расте.
Стотици кандидати за работа започнаха да пристигат в наборните бюра в Ноксвил и Оук Ридж и веднага тръгна специалната програма за обучение на бъдещите оператори. Не беше лесно да се обучават хора да работят във все още несъществуващите кабинки и затова изработиха дървени тренажори, снабдени с копчета и циферблати. Някои от бъдещите инструктори се изпращаха в Бъркли, за да черпят направо от извора. Техниката обаче се променяше всеки ден и дървените тренажори непрекъснато остаряваха. Всички обучаващи се бяха заклевани да пазят пълна тайна, а на тези, които изпращаха в Бъркли, най-напред казваха, че заминават за Чикаго, и едва когато влакът стигнеше там, им съобщаваха истинското направление.