Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Никой никога няма да разбере дали планът щеше да свърши работа. Използвайки като причина спазването на Женевското споразумение от 1962 г., Държавният департамент успешно се противопостави на осъществяването на втората и третата фаза и силно ограничи първата.
Условията на споразумението с Държавния департамент позволиха на екипите в Лаос да наблюдават „Пътеката“, но само няколко от тях можеха да влизат в страната всеки месец, така че прекараното в Лаос време бе изключително ограничено, те трябваше да прекосяват границата пеша (не можеха да използват хеликоптери или парашути), много малък участък от границата бе отворен за тях и не можеха да проникват по-дълбоко от пет километра (оперативният им район беше всичко на всичко 129 квадратни километра). Идентифицираните от екипите мишени можеха да бъдат бомбардирани, но само след одобрението на мишената от американското посолство в лаоската столица и целите трябваше да бъдат бомбардирани от американски самолети, базирани в Тайланд.
Човекът, избран да ръководи тази програма, беше (тогава полковник) Бул Симънс.
Той бързо попълни състава на екипите и щаба — в един екип обикновено имаше трима американци и девет виетнамци от някое малцинствено племе като нунгите и предимно планинците.
Мисията щеше да бъде напълно секретна и проникващите в Лаос екипи трябваше да бъдат по жаргона на тайните служби „стерилни“. Това означаваше да носят униформи, които не са нито американски, нито виетнамски, изработени някъде в Азия за КНГВПВ. На униформите нямаше отличителни знаци за чин и подразделение.
През есента на 1965 г. първите екипи прекосиха лаоската граница; скоро последваха превъзходни резултати. След две години неограничени операции в Лаос СВА не очакваше неприятности. Те бяха станали прекалено самоуверени. Екипите на КНГВПВ бързо идентифицираха паркове на камиони и складове с гориво, тайни складове с боеприпаси, мостове и хранилища. Бяха повикани самолети за въздушни удари, като ОБП (оценката на бомбените поражения) често стигаше осемдесет до сто процента унищожение.
Продължаващите успехи доведоха до разширяване на мисиите. Така през 1966 г. бе разрешено превозване с хеликоптери на екипите на КНГВПВ, макар да не можеха да проникват по-дълбоко от пет километра в лаоска територия. Но сега прехвърленият екип можеше да измине още пет километра пеша. С други думи, ограничението се увеличи от пет на десет километра. Мисиите траеха до пет дни.
Въпреки че главната мисия на екипите не се промени — идентифицирането на мишени по „Пътеката“ за унищожаване с въздушни удари, — добавиха се и други мисии, на практика еднакви с тези, извършвани от проект „Делта“ в Южен Виетнам.
Екипите извършваха ОБП, подслушваха земните комуникации на СВА, пленяваха нейни войници за събиране на информация, спасяваха американски персонал, избягал или бягащ от плен, и поставяха електронни сензори край „Пътеката“ за откриване на мишени за въздушни удари. Бяха поставени хиляди акустични и сеизмични сензори предимно от въздуха, но екипите на КНГВПВ ги носеха и в раниците си. Образувани бяха по-големи екипи, които се използваха за нападения, засади и широкомащабни спасителни операции.
През 1967 г. дълбочината на проникване пеш или с хеликоптер беше увеличена на двайсет километра; увеличи се и размерът на екипите, както и месечният им брой (от петнайсет на четирийсет и два); Камбоджа бе добавена към оперативния район (СВА разполагаше със значителна инфраструктура там и провеждаше мащабни операции. Там се намираше и главният й щаб на юг, наречен ЦБЮВ — Централно бюро за Южен Виетнам). Все пак операциите в Камбоджа трябваше да се ограничат с разузнаване и мисиите бяха ограничени на не повече от десет на месец. Нямаше да има въздушни удари, нападения и бойни действия, с изключение на случаите, в които това се налагаше, за да се избегне пленяване от врага. Екипите трябваше да избягват контактите с него и хеликоптерите можеха да се използват само за спешната им евакуация.
Точно както през 1966 г., дейността на КНГВПВ беше успешна и през 1967 година. Те успяха да изненадат СВА.
В продължение на две години — пише Ричард Шулц — Бул Симънс и екипите му използваха изненада, диверсии, измама и оперативна ловкост за надхитряне на СВА на „Пътеката“. — През 1968 г. това положение започна да се променя. СВА предприе контрамерки. Отбраната й в Лаос „стана ефективна, многопластова и дълбока“. Ханой знаеше, че не може да издържи на войната в Южен Виетнам без безпрепятственото използване на „Пътеката“, и предприе необходимите стъпки, за да я защити36.
36
„The Secret War Against Hanoi“ — Бел.авт.