Сребърни реки

Подсъзнателно, Бруенор вече усещаше опасността, която се събираше около тях, дебнеше ги и се готвеше за нападение. Не можеше да бъде сигурен дали страховете му са оправдани или бяха породени от съзнанието, че мините са обитавани и от съживения спомен за ужасния ден, в който родът му бе прогонен от дома си.

Без да забавя крачка, той продължи напред — това бе домът на неговите предци и той нямаше да го предаде отново.

Внезапно сенките се удължиха и отстъпиха място на гъст мрак, който непрестанно менеше очертанията си.

Едно от съществата се протегна и сграбчи Уолфгар.

Пронизващ студ се разля по вените на младежа и го вцепени. Идващият зад него Риджис изпищя и изведнъж мракът сякаш се разпадна на късове и затанцува около останалите четирима.

Прекалено зашеметен, за да направи каквото и да било, Уолфгар получи нов удар. Кати-Бри се втурна към него и малкият меч, който бе взела от преддверието, проряза тъмнината. Момичето усети съвсем лека съпротива, сякаш острието бе срещнало плътта на нещо, което по някакъв странен начин не бе напълно там. Само че сега нямаше време да се чуди какво точно се крие в мрака и тя продължи да замахва яростно с меча си.

В другия край на тунела Бруенор се биеше още по-отчаяно. Няколко черни ръце се протягаха към него едновременно и яростните удари на брадвата му не смогваха да ги възпрат. Пронизващият мраз го жилеше отново и отново, докато мракът се вкопчваше в тялото му.

Първата мисъл на Уолфгар, когато най-сетне се съвзе, бе да вдигне Щитозъб, ала Кати-Бри, разбирайки намерението му, изкрещя:

— Факлата! Освети мрака с факлата!

Уолфгар тикна пламъка право в средата на обгърналата ги тъма. Черните сенки се сгърчиха ужасени и се отдръпнаха от светлината на огъня. Уолфгар тръгна след тях, опитвайки се да ги прогони още по-надалеч, но се препъна в тялото на ужасения полуръст, който се бе свил на земята, и падна върху камъните.

Кати-Бри грабна факлата от ръцете на варварина и я заразмахва с всички сили, мъчейки се да държи чудовищата назад.

Дризт познаваше тези същества. Подобни твари бяха често срещани в подземните градове на Мрачните и понякога дори се обединяваха с тях. Възползвайки се от уменията, които бе наследил от народа си, Дризт запали магически огън, който да осветява очертанията на тъмните сенки, и се впусна в битката.

Чудовищата приличаха на хора по същия начин, по който една сянка прилича на притежателя си, ала очертанията им непрекъснато се меняха и се сливаха с мрака около тях. По численост превъзхождаха петимата приятели, ала пламъците на елфа им бяха отнели най-важния съюзник — прикритието на тъмнината. Без нейната маска живите сенки не можеха да се отбраняват срещу оръжията на враговете си и бързо се оттеглиха, процеждайки се през многобройните процепи между камъните наоколо. Пътешествениците също побързаха да напуснат това място. Уолфгар вдигна Риджис от земята и последва Бруенор и Кати-Бри, които се отдалечаваха надолу по коридора. Дризт изостана назад, за да прикрива тила им.