Сребърни реки

Дризт вървеше малко встрани, като ту минаваше пред тях, ту изоставаше назад. Приятелите му рядко успяваха да го зърнат и изобщо не чуваха леките му стъпки, ала успокояващата мисъл, че той е там, правеше крачките им по-спокойни и по-сигурни.

Тунелите не бяха гладки и равни, както е обичайно за произведенията на строителите — джуджета. На всяка крачка в стените бяха издълбани ниши, някои от които бяха дълбоки едва няколко сантиметра, докато краят на други се губеше в мрака и се сливаше с нови и нови плетеници от тунели. Минаваха покрай грапави стени, в които зееха вдлъбнатини и стърчаха остри ръбове, направени така, че още повече да засилват сложната игра на сенките и полусенките, хвърляни от неспирно горящите факли. Това бе място, в което самият въздух излъчваше загадъчност и потайност, място, където джуджетата можеха да изработват прекрасните си творения в атмосфера на защитено усамотение.

Нивото, в което се намираха сега, си беше истински лабиринт. Никой чужденец не би могъл да се оправи из плетеницата от тунели, разклонения и галерии. Дори и Бруенор, макар да бе подпомаган от откъслечните си спомени за това място и да разбираше логиката, която бе ръководила строителите му, избираше грешния път много по-често, отколкото успяваше да открие правилната посока и неведнъж му се налагаше да се връща назад по собствените си следи.

Едно нещо обаче джуджето си спомняше със сигурност.

— Внимавайте къде стъпвате! — предупреди той своите приятели. — Туй ниво е създадено специално, за да брани Залите и е пълно с капани, дето ще ви запратят десетки метри надолу преди да сте усетили какво става!

В началото на прехода им из тунелите минаваха най-вече през широки, квадратни помещения, в които липсваше каквато и да било украса и където очевидно не живееше никой.

— Караулни и стаи за гости — обясни Бруенор. — Предимно за Елмор и хората му от Заселническа твърдина, когато идвали да вземат онуй, което щели да продадат навън.

Постепенно навлязоха по-надълбоко. Обгърна ги задушаваща тишина. Единствените звуци, които я нарушаваха, бяха собствените им стъпки и случайното попукване на факлите, и дори те звучаха някак приглушено в застоялия въздух. У Дризт и Бруенор това събуди спомени за младостта им, прекарана в места, скрити под повърхността на земята и далече от слънчевите лъчи, ала за останалите трима теснотата и мисълта за хилядите тонове камъни, лежащи над главите им, бяха напълно непознати и никак не им се нравеха.

Дризт се вмъкваше във всички ниши, внимавайки много преди да стъпи където и да било. В една не особено дълбока вдлъбнатина усети нещо странно и когато се наведе, за да погледне по-отблизо, видя малка пукнатина в основата на стената, през която се усещаше едва доловимо течение. Трябваше да повика останалите.