![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/0/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
— Тръгваме ли? — попита той. — В никакъв случай не бива да караме моя скъп брат да ни чака, нали?
Тази вечер принц Ирдел даваше вечеря.
Поканени бяха Алан и Лорн, тримата му най-приближени генерали — граф Д’Алвейн, херцог Дьо Мидхелт и виконт Д’Ералс, както и други, които бе пожелал да почете.
Поводът за тази вечеря беше завръщането на Ониксовата гвардия и победата, която тя беше извоювала. По случая навсякъде около голямата палатка на генералния щаб горяха факли и се вееха знамена. Факли, забити в земята, обкръжаваха хълма и очертаваха стъпалата, водещи до палатката. Часовите бяха удвоени.
Алан и Лорн дойдоха сред последните. Веднага след като известиха за пристигането им, Ирдел излезе да ги посрещне и възнагради брат си с внимателна прегръдка.
— Как ти е рамото?
— Много по-добре, благодаря ти.
После се обърна към Лорн:
— Добре сте дошли, рицарю.
— Благодаря, принце.
— Научих, че организирате връщането на телата на вашите хора, загинали в битките. Ако мога да направя нещо, каквото и да е, за да улесня нещата, непременно ми кажете. Тези мъже и близките им заслужават почести.
Лорн беше силно изненадан от предложението на принца, но не се съмняваше, че то бе искрено. Ирдел беше открит и справедлив човек, строг, който никога не пропускаше да изпълни дълга си. От най-ранното му детство цялото му възпитание беше преследвало една-единствена цел: да стане Върховен крал. Но не това го беше научило на състрадание и великодушие, които често засвидетелстваше. Добротата на Ирдел беше естествена. Онези, които смятаха, че е престорена или пресметната, се лъжеха, а тези, които я приемаха за слабост или наивност, винаги съжаляваха за грешката си.
— Документ, подписан от твоята ръка и подпечатан с твоя печат, ще гарантира, че ковчезите няма да бъдат отваряни на границите — каза Алан.
— Утре този документ ще ви бъде донесен, рицарю.
— Благодаря — рече Лорн.
Около тях другите гости разговаряха прави, повечето с чаша в ръка. Но разговорите постепенно замряха, когато забелязаха последния дошъл.
— Ти знаеше ли? — попита Лорн.
— Не — отвърна Алан, докато брат му се отдалечаваше от тях.
С вързани китки синът на граф Д’Аргор стоеше на прага между двама войници.
— Имам ли думата ви? — попита Ирдел.
— Имате я — каза Лукас.
Като кимна тържествено, Ирдел нареди да свалят веригите на Лукас.
— Добре сте дошли — каза той, преди да поведе — под учудените погледи на присъстващите — затворника към вече наредената маса.
Алан се усмихваше развеселен.
— Пустият му Ирдел…
В началото на вечерята смутените гости почти не говореха. Освен когато биваха принудени да отговарят, всеки седеше с поглед, забит в чинията си, или мълчаливо гледаше някъде встрани, докато Алан и Ирдел единствени поддържаха разговора.
Както всички останали, и Лорн се питаше защо Ирдел беше поканил Лукас на масата си. Доколкото го познаваше, жестът му беше по-скоро спонтанен. Но принцът не беше наивен. Лорн знаеше, че дори и да не преследваха определена цел, постъпките му никога не оставаха без последствия. За какво ли мислеше сега? Дали утвърждаваше властта си? Или даваше урок по рицарски дух? А може би отправяше послание към аркантците, като им показваше с какво уважение се отнася към един от тях? Или това послание беше отправено към хората от Върховното кралство? Към кралицата? Какъвто и да беше отговорът, Ирдел знаеше, че скоро за тази вечеря щеше да се говори в цялото Върховно кралство и дори в Арканте. Това не можеше да е случайно.
С помощта на виното Алан успя да затопли положението. Като задаваше въпрос на един и искаше уточнение от друг, посочвайки някого за свидетел, молейки друг да разкаже някой анекдот, той започна няколко разговора, които скоро оживиха масата. Представителите на Върховното кралство почти забравиха, че Лукас е противник. Впрочем всички те бяха благородници, а един благородник винаги има повече общо с друг благородник — дори чужд, дори враг и дори мразен, — отколкото с когото и да било другиго. Лукас също се отпусна и като видя, че в уважението, което му се засвидетелства, няма нищо престорено, се помъчи да бъде приятен сътрапезник. Всеки имаше някакви резерви, макар и не от лоши помисли, но вечерята стана изискана и непринудена, понеже нямаше как да е радушна и напълно лишена от задни мисли.
И тогава Алан — с онази непринуденост, която у него понякога граничеше с неделикатност — предложи да разкажат — според двете гледни точки — експедицията, проведена от Ониксовата гвардия против Призраците. Лорн и той щяха да разкажат онова, което те бяха преживели, а Лукас, разбира се, ако желае, трябваше да направи същото.