Изминаха три дни от завръщането на Ониксовата гвардия.
Лорн ги посвети основно на организирането на връщането на телата на черните гвардейци, убити по време на похода срещу Призраците. Освен това трябваше да пише на семействата. Това му беше особено трудно. Как да намери подходящите думи, с които да се обърне при тези обстоятелства към съпругата или бащата? Прекара дълги часове сам, мислеше и зачеркваше, хабеше мастило и късаше хартия. Към петимата мъже, убити на полянката по време на нападението, се беше прибавил още един, който не беше оцелял от раните си.
Следователно имаше шестима мъртви.
Шест писма.
Уморен, Лорн току-що беше запечатал последното писмо, когато някой почука на вратата на стаята му.
— Влезте.
Лорн кимна тъжно.
— Да.
— Те умряха по моя вина, Вард.
— Аркантците ги убиха.
— Под моето командване. Какъв капитан бих бил, ако не се чувствах отговорен за мъжете, които умират под моите заповеди?
— Такъв, когото не бих имал желание да следвам.
Лорн забеляза, че пръстите на дясната му ръка са изцапани с мастило, изруга и грабна един парцал да ги изтрие. Напразно. Мастилото беше засъхнало, трябваше му вода и сапун, за да успее. Раздразнен, Лорн хвърли парцала на масата и за малко не бутна перото и мастилото. Вард внимателно сложи перото легнало върху един лист. След това затвори мастилницата.
Лорн се изправи, направи няколко крачки мълчаливо, после се обърна към Вард и каза:
— Нищо не почувствах, Вард. Когато тези мъже умряха онази нощ, нищо не изпитах към тях в онзи момент. Нито мъка, нито съжаление. Нищо.
— Ти не можеше да си го позволиш. В разгара на боя…
— Не. Не е това.
— А какво е тогава?
Лорн се колебаеше, подбираше думите си. Не знаеше как да опише леденото безразличие, което беше почувствал тогава. Сякаш беше неспособен и на най-дребното чувство. И все пак си беше същият.
Друг, който беше същият като него.
— Важното е — каза Вард — какво изпитваш сега.
Лорн въздъхна, но не беше убеден.
— Да — каза той. — Сигурно…
Драконът на разрушението го беше предупредил, че неговият Дух от Тъмнина ще вземе превес. Така ли започваше всичко? С отсъствия и случайни приплъзвания към състояние на редуващо се съзнание?
Вард взе писмата.
— Ще имам грижата да бъдат предадени на когото трябва лично.
— Благодаря.
— Но си виках, че може би ще е по-добре, ако някой от нашите ги занесе.
Лорн се замисли, не беше ядосан, че са го налегнали второстепенни грижи.
— Това е добра идея — каза той.
— Мислех да изпратим Верман.
— Защо него?
— Жена му скоро ще ражда. За него това ще е удобен случай да иде да я види и може би дори да присъства на раждането на детето.
— В такъв случай нека да бъде Верман. Благодаря ти, Вард.
— Благодаря?
— Че си помислил за всичко това. Твоята помощ е много ценна за мен.
Вард вдигна рамене.
— А иначе — каза той — дойдох да ти напомня за срещата, която имаш, както ме беше помолил.
— По дяволите! Бях забравил… Имам ли още време да се преоблека?
— Точно толкова. Ще кажа да ти оседлаят кон.
* * *
Лорн се преоблече, преди да отиде в палатката на Алан в тръс. Нареди да известят за пристигането му и след като беше приет веднага, намери приятеля си, който тъкмо приключваше с обличането. Подпомаган от Одрик, стария му слуга, Алан трудно нахлузваше китела си.
Най-накрая успя, като лицето му се сгърчи от болка.
— Вино — заповяда той, като се отпусна на едно кресло.
Одрик побърза да сервира две чаши.
Алан изпи своята на един дъх и почака със затворени очи болката да попремине. Беше блед и по слепоочията му проблясваха капчици пот.
![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/0/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
