Призрачна музика
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #20
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0612-3
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Призрачна музика». Краткое содержание книги:
Олга Ермилова научи за гибелта на мъжа си в неделя през деня. Отначало тя не се притесни особено, когато в десет часа вечерта мъжът й още не се бе прибрал вкъщи, защото знаеше, че Михаил я избягва и се старае да си идва колкото може по-късно. Когато в единайсет вечерта ураганът се развилня, Олга се разтревожи. В три през нощта, някъде около час след като природата се успокои, мъжа й все още го нямаше и Олга реши, че заради бедствието са повикали всички служители на милицията на работа. В десет сутринта се обади в службата на Михаил, но никой не й отговори. И изведнъж тя ясно осъзна, че него го няма не само вкъщи. Него го нямаше изобщо.
А към пет часа привечер й съобщиха вестта.
В сряда при нея дойде Дударев. След дните, прекарани в килията, той изглеждаше зле, бе отслабнал, лицето му беше хлътнало, но в очите му блестяха злобни пламъчета. Той се обади на Олга и я попита къде могат да се срещнат. Тя му каза, че може да дойде в дома й.
— Пуснаха ме — заяви Георгий още на прага.
— Виждам — отвърна тихо Олга, без да го поглежда в очите.
— Не се ли радваш?
— Радвам се за теб.
— Пуснаха ме изобщо, не разбираш ли? Гадните ченгета най-сетне разбраха, че не съм виновен за смъртта на Елена.
— Разбирам, Георгий. Пуснали са те изобщо.
Дударев погледна Олга по-внимателно и понечи да я прегърне, но тя се отдръпна.
— Не ме ли обичаш вече? — попита той, без сам да вярва на думите си.
Тя очакваше този въпрос, очакваше го отдавна и знаеше, че ще се наложи да му отговори. Ако не искаше всичко да започне отначало, трябваше да събере остатъците от решителността си и да отговори. Беше подготвила отговора си предварително, но в този момент бе на ръба да се разтрепери. Може би не трябваше да прави това? Тя остана сама, Георгий също е сам и нямаше нищо лошо в това, че ще бъдат заедно. Нали съществуваше онази половин година, през която им бе толкова хубаво. Половин година, през която й се струваше, че е щастлива. И може би това усещане не е изчезнало напълно? Може би всичко щеше да се върне? Щеше да й бъде толкова трудно сама… Не, не биваше да го прави. Ако искаше да запази поне капчица уважение към себе си след всичко онова, което извърши, трябваше да отговори така, както бе решила.
— Не, не те обичам — каза, без да чува думите си.
Георгий очевидно не очакваше такъв отговор. По небръснатото му мрачно лице се изписа недоверие, сякаш му се струваше, че не е чул добре.
— Как да разбирам това? Вчера ме обичаше, а днес вече не ме обичаш?
— Да, днес вече не те обичам.
— И няма да се виждаш повече с мен, така ли?
— Няма.
Ето това е, каза всичко. Нямаше път назад, вече не можеше да каже, че се е пошегувала или се е изразила неточно и не са я разбрали правилно. Всичко беше абсолютно ясно. Олга изпита облекчение, ако подобно чувство изобщо беше възможно в навечерието на погребението на мъжа й.
Дударев закрачи нервно по коридора, мушнал ръце в джобовете на панталоните си.
— Оля, какво става? Обидил ли съм те с нещо? Обясни ми, моля те.
— Не мога да направя нищо по този въпрос, Георгий — отвърна с безизразен глас тя. — Не искам повече да бъда с теб. Не искам.
— Значи така — каза заплашително Георгий Николаевич. — Докато при мен всичко беше наред, ти ме обичаше, но веднага след като ме сполетя нещастие — край, марш оттук, нямаме нужда от омърсени хора, ние обичаме чистичките. Така ли?
Олга помълча, сетне се отдалечи от Дударев в срещуположния ъгъл на стаята и остана права, притиснала гръб до стената. В момента нямаше нужда от обяснения, но рано или късно това трябваше да стане, така че по-добре да е сега. Нямаше смисъл да отлага.
— Знаеш ли, още от самото начало не вярвах, че си невинен. Бях сигурна, че ти си убил жена си. В очите ми ти беше омърсен до невъзможност. Но аз ти намерих адвокат, намерих пари, за да му платим, съгласих се мъжът ми да си навлече служебни неприятности, само и само да те измъкна. А знаеш ли защо не ти вярвах? Защото ти дори не намери време просто да поговориш с мен. Да поговориш човешки, разбираш ли? Спокойно и искрено. Да ми обясниш всичко. Да се закълнеш, че си невинен. Но ти не го направи. Разговаряше с мен през зъби, нареждаше ми. Държеше се така, както се държат наистина виновните хора. Разбери ме, Георгий, аз не се обидих, проблемът не е в това.