Призрачна музика
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #20
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0612-3
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Призрачна музика». Краткое содержание книги:
Ермилов ясно си спомни как отиде при адвоката. Веднага след като Олга му каза, че адвокатът се е отказал от делото, той изпита тревога. И се оказа, че е прав. Нещастният адвокат се паникьоса, когато разбра кой е дошъл при него — няма две мнения по въпроса. Той се страхуваше от Ермилов, защото знаеше кой стои зад него. Или по-точно, под него, а това бе още по-опасно. Защото, когато стоят ЗАД теб, изобщо не се знае дали ще се застъпят за теб, ако те сполети нещастие. А когато престъпните структури стоят ПОД теб, няма защо да се съмняваш, че ти ще им дадеш заповед и те ще изпълнят всичко.
Наложи се да премахнат Храмов. Но вече не можеше да разчита на Вартоломеев. Той провали и поръчката за Дударев, издъни се и с момчето, което беше свидетел, и го остави живо. Ермилов вече не му се доверяваше, а нямаше на кого другиго да възложи тази работа. Така че му се наложи сам да се заеме с адвоката.
И с Дударев нещата не станаха, както му се искаше. Отначало всичко вървеше гладко и Борис Гмиря намрази със страшна сила бившия воин — виждаше се и с просто око. Гмиря тласкаше следствието към обвинение срещу Дударев и това донякъде успокояваше Ермилов. Но после стана издънката с бабичката, която трябваше да разпознае Дударев. Ермилов тъй и не разбра какво се е случило там, защото Гмиря изведнъж престана дори да споменава как върви разследването. До този момент можеше да си размени поне две-три думи с него, но сетне сякаш онемя. Ала фактът си е факт — разпознаването не постигна ефект. Изведнъж управлението за борба с наркотиците ни в клин, ни в ръкав нахлу във фирмата на Вартоломеев. Може би заради бабичката? Всичко бе възможно.
Но какъв беше смисълът от всичко това? Той искаше да убие Дударев, защото Олга го обичаше. Дударев остана жив. И какво следваше оттук нататък? Ермилов за пръв път се замисли какво щеше да стане, ако замисълът му бе успял и Дударев беше загинал. Нима Олга щеше да престане да го обича? Не. Тя винаги щеше да го помни и да тъгува за него. Нима Олга щеше да започне да се отнася по-добре към мъжа си? Това също нямаше да се случи. Какъвто е бил мъжът, такъв си и остава. Може би Олга никога повече нямаше да му изневерява? И това не беше сигурно. Който го е направил веднъж, винаги може да го направи и втори път.
Тогава защо беше нужно всичко това? Защо се захвана с цялата тази работа?
Седейки в колата си в десет и половина вечерта в събота, двайсети юни, Михаил Ермилов нито за миг не се разкая за онова, което извърши. Не се разкая за смъртта на Елена Дударева, на Костя Вяткин, на адвоката Храмов. Не се разкая, че заради него насмалко не загина шестнайсетгодишният Денис Баженов. Той не изпитваше жалост към тях. Той съжаляваше себе си. Ревността е страшно чувство и може да бъде преодоляна само с усилията на собствената ти воля, а не като манипулираш други хора. Ермилов така и не разбра това. Той знаеше и разбираше само едно: че Олга го е излъгала, че му е изневерила, и той трябва да направи всичко възможно, за да сложи край на това. Така че на света да няма никакъв Дударев. А Олга да остане с него — с Ермилов. Така си мислеше той тогава — в самото начало. И затова се захвана с цялата тази работа. Но сега, когато се прибираше вкъщи от лагера, където синът му прекарваше ваканцията си, той изведнъж осъзна, че дори ако всичко бе станало така, както го бе замислил, то пак нямаше да го спаси. Той продължаваше да полудява от ревност и все така не вярваше на жена си. Всичко се оказа безсмислено.
Ермилов запали неохотно мотора и пое към Москва. Автомобилът беше с климатик, затова Михаил Михайлович пътуваше със затворени прозорци. Той не забеляза как внезапно задуха силен вятър. Усети се едва когато видя, че право срещу предното му стъкло лети рекламно табло. Замисли се за секунди дали да не спре и да изчака бурята да отмине, но реши да продължи, докато завали. Може би дъждът нямаше да е силен, нямаше да се лее като из ведро и той щеше да пътува без особени проблеми. Но при всички случаи трябваше да побърза, защото, току-виж, успял да изпревари бурята и да стигне до вкъщи, преди да се е развихрила. Ермилов даде газ. Шосето бе пусто и той ускори до сто и трийсет километра в час.
Дори не успя да разбере какво се случи, когато едно огромно дърво падна на пътя точно пред предните гуми на автомобила. Ермилов се заби в ствола му с пълна скорост. Колата се преобърна няколко пъти и се запали, но Михаил Михайлович не усети обгарянията. Той умря намясто, защото воланът проби гръдния му кош.
Изминаха три дни. Москва се съвземаше от урагана, какъвто не помнеха дори и най-възрастните хора. Едни ликвидираха последиците от развилнялата се стихия, други мъкнеха на бунището остатъците от онова, което доскоро е било техен любим автомобил или гаражна клетка, трети посещаваха ранените в болниците, а четвърти погребваха близки хора. Отначало съобщиха, че по време на стихийното бедствие са загинали петима души, след това започнаха да уточняват данните и към края на разчистването на града и областта от затрупванията цифрата стана значително по-голяма.