Огненият херцог [bg]

Иън потръпна при този образ и се опита да го отхвърли от главата си, но той си остана натрапчив и настоятелен.

По незнайно каква причина, Хоузи прочисти гърлото си и помоли Среброчел да спре.

— Оттук продължаваме пеша — каза Хоузи и се смъкна на пътя, преди да помогне на Иън да слезе.

Господи, всичко го болеше. Трябваха му повече сили, за да си изправи гърба, отколкото смяташе, че притежава.

Среброчел подскочи леко, изсумтя, както той си можеше и наоколо се разлетя пръст и прах.

— Аз ти благодаря, стари приятелю — каза Хоузи и дългите му пръсти помилваха нежно муцуната на коня по-скоро с истинска обич, отколкото от необходимост. Човек трябваше да е въоръжен поне с търнокоп, ако искаше да нарани Среброчел, а Иън не би се обзаложил, че и търнокоп би свършил работа.

Нагоре по склона стърчаха тъмносиви скали, подобни на назъбеното острие на нож, насочено към небето.

— Ножът на Тир, така са ги наричали навремето — поясни Хоузи. — А ние с теб се разделяме тук, Среброчел.

Конят просто се извърна и се отдалечи в галоп. Огромните му копита разтърсиха пътя сред разлетели се на всички страни буци пръст, туфи трева и листак.

Аезирските коне, изглежда, не бяха много по сбогуванията.

Хоузи се протегна продължително, а след това започна да разхлабва каишките, които придържаха багажа. Иън го последва.

— И сега какво?

— Сега ще си починем час-два. — Хоузи седна на пътя с кръстосани крака, просна наметалото до себе си и се претърколи по гръб. Направи знак на Иън да легне и той. След кратко колебание младежът го послуша. Какво ли всъщност очакваше? Някой камион или друг аезирски кон да мине и да го прегази?