Огненият херцог [bg]

— Хубаво пиле — изломоти той с пълна уста, — но на мен ми харесва повече, докато има и малко кръвчица в него.

Останалите стояха прави и чакаха. Другият бе възрастен, със сива брада, побелял; раменете му бяха малко по-изправени от обичайното, белите ленени дрехи — провиснали на слабото му тяло. Беше слаб, но не прекалено и се движеше така, сякаш всяка стъпка му причиняваше болка, въпреки че бе решен да я преодолее.

Лицето му бе изпито и ъгловато в скулите и челюстта, брадата — къса и заострена, носът — тънък и орлов. Изпод гъстите сиви вежди надничаха очите; дясното бе покрито с ленена превръзка в цвета на туниката, завързана с кожена връзка, която минаваше през косата.

Ако у този човек имаше друг цвят, освен черно, бяло или сиво, Тори реши, че това може да е единствено бельото.

Старецът пъхна палец в колана за сабята, но в жеста нямаше нито заплаха, нито перчене. Сякаш му се искаше да се подпре, макар и на себе си. Прекалено упорит, за да се облегне на нещо или на някого, прекалено горд или пък може би възпитан, за да седне, преди да е поканен. У него имаше нещо познато, въпреки че Тори не можеше да определи какво точно.

— Ториан дел Ториан — каза Огненият Херцог, — имам честта да ти представя Ториан дел Орвалд, Маестро по Дуелите.

— Ториан дел Ториан младши — повтори възрастният човек и кимна. — Син на Ториан дел Ториан, доколкото разбрах.

— Трябваше да ви срещна снощи, Ториан дел Ториан — намеси се Бранден дел Бранден, — но компанията ви си тръгна от приема доста преди Маестрото да пристигне.

— Няма значение — каза Ториан дел Орвалд. — Бях уморен след пътуването, а съм и търпелив човек. — Той си сервира няколко парчета пушена риба, изсипа в чинията си купчинка горчичено жълт сос и добави вече обелен портокал. — Мислех си, че тази сутрин ще се срещна с баща ти.

— Той е още в леглото, възстановява се след прекомерното количество местно вино, което изпи снощи.

— Жалко. Не бе чак така небрежен едно време. — Старецът отказа с махване на ръка виното, което Джамед дел Бруно се канеше да му налее. — Чиста планинска вода, ако е възможно. — Джамед дел Бруно наклони глава и след малко се върна с кристална кана за вода, като повтори безупречния начин за наливане, който впечатли Тори толкова много първия път.

Ториан дел Орвалд взе вилицата от кост и сребро, откъсна деликатно парче пушена риба и внимателно го поднесе към устата си. Сдъвка и преглътна с още по-голямо внимание, сякаш всяка дребна подробност в живота му бе толкова важна, толкова значима, че изискваше пълното му внимание.