Дарът на змията [bg]

Нико бе седнал на колене върху калдъръма и придържаше Сезуан.

— Действа — казах аз щастливо. — Всички си тръгват! И никой не се опитва да ги спре.

Очите на баща ми бяха затворени, а лицето му — смъртно бяло. Нико се бе опитал да попие кръвта му с ръкав, но тя продължаваше да се стича от долната му устна.

— Не знам дали може да те чуе — рече ми той тихо. — Пробвай да му дадеш малко вода.

Изтръпнах и се изплаших.

— Какво му е? — попитах.

— Не знам — отвърна ми Нико. — Може би просто е уморен. Нормално е, след като създаде мост от лунна светлина и прати сънища на стотици хора.

Загребах малко вода от ведрото с шепа и я допрях до устните на Сезуан. Клепачите му трепнаха леко и той жадно засмука живителната течност. Зарадвах се и му дадох да пие още веднъж, и още веднъж.

Вратата на Образователния дом се отвори точно зад нас и пет късо подстригани деца — две момичета и три момчета, се измъкнаха през нея и побягнаха през двора, както си бяха само по нощници.

— Трябва да се преместим — рече ми Нико. — Да намерим място, където да го сложим да легне. Все още ни чака много работа. Заключените врати и оковите не се отключват от само себе си.

Знаех, че имаше право. Изпитвах все по-голям и по-голям страх, защото знаех, че нещо с баща ми изобщо не бе наред. И защото някой можеше да дойде и да ни открие — някой, който не бе допуснал съня на Сезуан до съзнанието си. Той ни бе предупредил, че флейтата няма еднакво силно въздействие върху всички.

— Можеш ли да го носиш? — попитах.

— Да — рече ми Нико. — Но не твърде дълго. Нека да опитаме там горе.

Той кимна към една сграда от другата страна на площада, с широка белосана врата, два тесни високи прозореца и малка часовникова кула. Взех ведрото, а Нико вдигна Сезуан на ръце и го пренесе през късото разстояние до бялата врата.

Май беше параклис. Във всеки случай едната му стена бе покрита с картини, повечето със Света Магда, а на пода имаше надгробна плоча с изсечени имена, свещени думи и знака на Света Магда — два кръга, които винаги ми напомняха малко за собствения ми Знак на жрица. На три от стените имаше балкон, където благородниците можеха да седят, издигнати над простолюдието. Но явно отдавна никой не бе стъпвал тук. Тъмните редици пейки бяха покрити с дълбок слой прах, а в цялото помещение се носеше миризма на изоставено и влажно, на паяжини и студени каменни стени.