Дарът на змията [bg]

— Да — прошепнах. — И ти също. Но за малко да се удавиш.

Реших, че е най-добре да не споменавам змията точно сега.

След това Нико забеляза Сезуан. Отне му само миг да осъзнае кой е, макар и никога да не го бе виждал преди.

— Черният магьосник.

Каза го, сякаш бе мръсна дума, проклятие. Виждах как мислите препускаха в главата му, опитваше се да разбере какво правех тук сама със Сезуан.

Сезуан нищо не каза. Просто леко кимна, сякаш Нико го бе поздравил учтиво.

— Сезуан ми обеща да ми помогне да освободя теб и Давин — обясних му бързо.

Всичко бе толкова объркано. След смъртта на Сянката бях решила да мразя Сезуан, но точно в този момент усетих, че трябва да го защитя пред Нико.

— Къде е Давин? — попита Сезуан.

Върху лицето на Нико се появи измъчено изражение.

— Не знам къде е — рече той. — Но знам как се държеше. Мисля, че трябва да побързате да го измъкнете оттам.

След това погледът му стана някак странен и замислен и аз отново се зачудих дали главата му не бе пострадала.

— Него — продължи той — и всички останали.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Децата. И пленниците. И всички други, уплашените и изтормозените, докато в проклетата крепост не остане нито един човек.

Имах чувството, че думите му останаха да кънтят във въздуха ужасно дълго. Защото това бе невъзможно. Трябваше да разбира, че бе невъзможно. Защо ни го казваше и то по този заповеднически начин, когато знаеше, че нямаше как да стане?

— Нико — рекох му тихо и ужасено. — Дойдох, за да спася само брат ми. И теб.

— Да — отвърна ми той. — Това е много смела постъпка, Дина, но не е достатъчна. Просто не е достатъчна.