Дарът на змията [bg]

Сезуан пренесе Нико по стръмните улички до „Черния дракон“. Леко се задъха от това и се наложи да му помагам последните метри. На сърдития кръчмар обясни, че Нико е негов племенник, на когото се натъкнал в селото.

— Май е пийнал няколко чаши в повече — добави Сезуан и погледна кръчмаря с онзи особен поглед, който само мъжете разбираха. Съдържателят със сигурност разбра. — Ще го сложа да легне горе, докато изтрезнее.

Чудно как, но кръчмарят изобщо не забеляза, че „племенникът“ на Сезуан бе прогизнал и целият кървеше. Той дори не поиска повече пари за третия човек в стаята.

— Остани при него — рече ми Сезуан. — Струва ми се добра идея да се опитаме да му дадем малко ракия.

Слезе надолу по стълбите. Гледах безпомощно Нико и се опитвах да си спомня какво ми бе казвала мама за хора, които почти не се бяха удавили. Май трябваше да им дишаме в устата… Но Нико вече се справяше сам, макар и леко да похъркваше. Имаше и нещо за топлината. Студената вода! Затова бе посинял като корем на мъртва риба.

Започнах да търкам ръцете и китките му, за да ги стопля. Бе толкова студен. Дали Сезуан щеше да се върне бързо с ракията?

— Ако го вдигна — рече ми той, — можеш ли да се опиташ да му налееш малко в гърлото?

Сезуан ми подаде малък глинен съд. Махнах запушалката му и подуших. Миришеше силно на алкохол и хвойна. Надявах се, че бе достатъчно силно, за да успее „да съживи мъртвите“, както казваха планинците.

В началото ракията изтичаше от устата на Нико. Но на втория път я преглътна. И се разкашля силно. Сезуан го удари много пъти по гърба, толкова силно, сякаш го биеше. Но явно Нико се нуждаеше точно от това, защото започна да плюе вода, вода и тиня, а когато най-накрая се успокои, вече дишаше по-леко.