Дарът на змията [bg]

Спуснах се по стълбите към кръчмата. Сега бе претъпкана и никой не ми обръщаше внимание. Всъщност всички бяха втренчили поглед в един мъж, който седеше на маса съвсем в дъното на помещението. Не го ли познавах отнякъде? Изглежда разказваше истории.

— След това се разразила ужасна буря. Вятърът виел, свистял и разпенвал водата…

Опитах се да привлека вниманието на кръчмаря, но това се оказа още по-трудна задача, отколкото през деня. Ако изобщо бе възможно. Дори и той беше изцяло погълнат от историята на мъжа.

— В търбуха на змията било съвсем тъмно, така че той си напалил голям огън…

Търбуха на змията? Втренчих се в мъжа. Познах го обаче, едва когато видях сандъка с инструменти на масата. Бе дърводелецът. Същият, който забеляза следите по глезените на Нико.

— … и тя започнала да кашля и кашляла, докато не го изплюла през огромната си паст. Той имал рани, но те не били достатъчно много, че да му попречат да се изправи и да продължи по пътя си. След седем дни в търбуха на змията!

Изведнъж осъзнах, че разказваше историята на Нико. Поне отчасти. Бе доста пресилена. И лъжовна. Но историята само печелеше от това, а хората обичаха хубавите приказки. Във всеки случай потупаха дърводелеца по гърба и му купиха още една бира. Дори сърдитият кръчмар явно се бе развеселил и ми даде не само хляб, но и сирене и наденички за трите ми марки.

Когато се качих горе, Нико и Сезуан продължаваха да се карат. Прекъснах ги.

— Нико — рекох аз. — Ти беше ли в търбуха на Змията? Изплю ли те тя?

— Кой ти каза това? — попита той учудено. — Ако ме беше изяла, нямаше да седя сега тук.

— Да, но всички тези рани… сякаш нещо те е хапало. Нещо много голямо.

— Те са от скалите, Дина. Повечето скали са остри като резци.

Обзе ме странно разочарование. И аз обичах хубавите истории. Особено тези, които свършваха добре. А ако наистина бе успял да се измъкне от търбуха на змията, сигурно щеше да може да извърши и други невъзможни чудеса. Като например това, което си бе навил на пръста — да освободи всички от крепостта Сагис, докато там не остане нито един пленник, нито едно дете и нито една разбита душа.

Но всичко бе само лъжи и измислици. Змията не бе изплюла Нико. А приказката явно нямаше да има щастлив край.

И нищо не можеше да се направи.

Бе безнадеждно.

„Унищожават те отвътре — бе казал Нико, — докато не ти остане нито повече воля, нито повече надежда.“

Нямаше никаква приказка.

Изведнъж чух нещо в съзнанието си, няколко тона. Началото на мелодия на флейта.

— Заеми ми флейтата — помолих Сезуан.

Думите му секнаха насред една хаплива забележка към Нико и ме погледна учудено. Но не попита нищо, не се поинтересува защо. Просто свали флейтата от колана си и ми я подаде.