Дарът на змията [bg]

Седях на студения каменен под, малко по-надалеч от Сезуан и учителя Вардо. Слънчевите лъчи бяха пропълзяли още по-навътре по пода и падаха върху една от надгробните плочи. На нея пишеше: „Едвина Драконис, нека Света Магда бди над душата й“.

Дори не знаех дали вярвах в Света Магда. Бях питала мама, но тя ми отговаряше, че това е нещо, което всеки трябва да реши за себе си. Но ако наистина я имаше, се надявах, че щеше да се погрижи и за душата на Сезуан.

Спрях да плача. Трябваше да спра. Все още обаче се чувствах така, сякаш някой ме бе пронизал с нож в корема. Странно е как може да те боли толкова от нещо, невидимо за очите.

Когато от другата страна на вратата се чуха викове и шумотевица, просто затворих очи. Така или иначе нищо не можех да сторя.

Зад мен отекнаха стъпки и пращене на разцепено дърво. Аз останах седнала и зачаках.

— Дина, Дина, добре ли си?

Бе Давин. Извърнах глава. Давин и Нико, заедно със сума ти други хора, ужасно мръсни, с избуяли бради, някои с окови и късове вериги на глезените.

— Добре съм — казах аз и се изправих. — Може ли да се прибираме сега?

По-късно чух, че някой бе измислил история. Историята за свирача на флейта, който свирил толкова красиво, че сърцето на графа се разтопило, всички захвърлили мечовете си, а децата били отново свободни и щастливи. Хубава история. Много ми се искаше краят да бе такъв и в действителността.

Но не всички мечове бяха захвърлени. И не всички деца бяха свободни и щастливи. Въпреки че с някои стана така.

Нико бе освободил всички пленници. Някои от тях предпочитаха да потърсят отмъщение, вместо да загърбят всичко и да избягат. Когато излязохме от параклиса, видяхме, че навсякъде около нас се водеха битки — между затворници и стражи, между стражи, които искаха да си тръгнат, и онези, които искаха да останат. Дори някои от пленниците се биеха помежду си. Образователният дом гореше, а на прага му, точно под надписа „Знание във всичко“, лежеше един мъртъв учител. От прозорците на замъка също излизаха пламъци. По-късно чухме, че граф Артос е изгорял жив в собствената си бална зала, заедно с няколко учители и стражи, които все още му бяха верни. За дама Лизеа не узнахме нищо. Явно никой не бе наясно дали бе загинала с баща си, или пък бе оцеляла.

Не знаех какво щеше да се случи с нас, ако не бяха пленниците, същите, с които Нико и Давин бяха делили една килия. Плешивият Маша имаше глас, силен като рев на бик. Именно той ни държеше заедно и ни пробиваше път през навалицата в двора, защото малцина искаха да му се изпречат на пътя. Но не можехме да стигнем до подвижния мост.

— Лодката — извика Нико. — Да видим дали можем да стигнем до лодката.

Той носеше едно момиченце, съвсем малко русокосо дете, което се бе вкопчило в него като увивно растение. Трябва да бе Мира от улица „Сребърна“.