Лебедова песен [bg]

Оставиха четирите трупа зад себе си и скоро се натъкнаха на останките от експлодирала каравана „Еърстрийм“. Един овъглен кадилак се беше врязал в нея, последван от субару, което се беше забило в задницата на кадито. Два други автомобила се бяха блъснали и изгорели наблизо. Малко по-нататък попаднаха на друга група хора, които бяха замръзнали до смърт. Телата им се бяха увили в напразен опит да се стоплят. Сестрата ги отмина, без да се спре; лицето на смъртта вече не ѝ беше непознато, но не ѝ беше приятно да го гледа отблизо.

След около още петдесет метра клошарката рязко спря. През вихрещия се сняг видя някакво животно да дъвче единия от два трупа, които бяха облегнати на дясната мантинела. Животното вдигна глава и застана нащрек. Беше голямо куче… може би вълк, който беше слязъл от планините, за да потърси храна. Звярът беше с размерите на немска овчарка, с дълга муцуна и червеникавосива козина. Кракът, от който се хранеше, беше оглозган до кокал. Животното се беше надвесило над плячката си и изгледа заплашително Сестрата.

„Ако на това копеле му се хапва прясно месце, свършени сме“, помисли си тя. Също изпепели с поглед звяра и за около тридесет секунди стояха и се гледаха предизвикателно. След малко животното изръмжа едва и продължи да се храни. Сестрата и Арти го заобиколиха и непрестанно поглеждаха назад, докато не стигнаха до един завой и не се скриха от поглед.

Клошарката потрепери под тежестта на дрехите си. Очите на звяра ѝ напомниха за тези на Дойл Халанд.

Страхът ѝ от това създание, което се представи за свещеник, се засилваше най-много, когато паднеше мрак… а сега нямаше точно определено време, в което се случваше това — нито притъмняваше предварително, нито слънцето се виждаше да се скрива. Мракът падаше след два-три часа мрачина или пък отсъстваше по двадесет и четири часа… но когато паднеше, беше пълен мрак. Всеки шум в тъмното караше Сестрата да се ослушва, докато сърцето ѝ биеше като лудо, а по лицето ѝ избиваше студена пот. Тя имаше нещо, което създанието, представящо се за Дойл Халанд, искаше, макар да не го разбираше — както не го разбираше и самата тя между другото — но което се беше заканило, че ще ѝ отнеме. Какво щеше да прави със стъкления пръстен, ако го вземеше? Щеше да го счупи ли? Вероятно. Клошарката продължи да се оглежда през рамо, докато вървеше и да се страхува, че може да види тъмна фигура зад себе си, с уродливо лице, остри зъби и акулска усмивка.

— Ще те намеря — беше ѝ обещало създанието. — Ще те намеря, кучко.

Онзи ден се подслониха в един срутен хамбар и си запалиха малък огън в сламата. Сестрата беше извадила стъкления пръстен от мешката. Беше се замислила за оракулската си черна топка и попита наум: „Какво ни предстои?“.

Разбира се, на повърхността не се появи малък бял многостен с отговори, които можеха да задоволят всякакви въпроси. Но цветът на скъпоценните камъни и равномерното им пулсиране я успокоиха. Усети как се понася, хипнотизирана от блясъка на пръстена. Постепенно цялото ѝ внимание, цялото ѝ същество беше потопено все по-надълбоко в стъклото, все по-надълбоко и по-надълбоко, сякаш в самото сърце на огъня…