Рожби на съзнанието
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рожби на съзнанието». Краткое содержание книги:
Ясухиро се поклони тържествено. Това, разбира се, бе голяма чест, да го извикат направо на Хоншу — никой не беше отивал там толкова млад. Но да бъде помощник на Еичи и да го замести — не за такъв живот бе мечтал Ясухиро. Не беше работил толкова усърдно и вярно, за да стане философ и пазител на моралните ценности на рода. Той искаше да участва активно в управлението на семейните финанси.
Докато стигне до Хоншу обаче, щяха да минат години. Елши можеше да се помине преди това. Йес сър със сигурност също щеше да е мъртъв. Вместо да замества Еичи, той можеше да получи по-добра служба, по-подходяща за истинските му способности. Затова Ясухиро не можеше да откаже този странен подарък. Щеше да приеме съдбата си и да я следва.
— О, Еичи, татко мой, прекланям се пред вас и пред всички велики бащи на фирмата ни и най-вече пред Йошиаки-Сейджи сан. Вие ми оказвате чест, за която не съм достоен. Надявам се да не ви разочаровам твърде много. Също така съм благодарен, че в това трудно време духът Ямато е в такива грижовни ръце като вашите.
С официалното приемане на заповедта от негова страна заседанието свърши — все пак провеждането му бе доста скъпо, а родът Цуцуми винаги се стремеше да ограничава неоправданите разходи, ако е възможно. Връзката прекъсна. Ясухиро се облегна назад и затвори очи. Трепереше.
— О, Ясухиро сан! — възкликна операторката на ансибала. — О, Ясухиро сан…
„О, Ясухиро сан!“, помисли си Ясухиро. Предполагал ли бе Аймана до какво ще доведе посещението му? Колко лесно можеше да се стигне до съвсем различен изход. Сега той щеше да е сред мъжете от Хоншу. Каквато и да бъде ролята му, той щеше да с сред старейшините на рода Цуцуми. Не можеше да има по-благоприятен изход. Кой можеше да предполага?
Преди още да стане от стола си, представителите на рода Цуцуми вече разговаряха с всички конгресмени японци и много, които бяха с друг произход, но все пак следваха несесарианското течение. И с увеличаването на броя на политиците, подкрепящи каузата им, ставаше все по-ясно колко слаба е поддръжката за Лузитанската флотилия. Все пак спирането й нямаше да излезе чак толкова скъпо.
Дежурният пекенинос, който следеше сателитите, на орбита около Лузитания, чу алармата и отначало не разбра какво става. Доколкото знаеше, този сигнал никога не се беше включвал. Първо предположи, че е бил засечен някакъв опасен циклон. Нищо подобно обаче нямаше.
Алармата бе задействана от телескопите с голям обхват. На екрана се бяха появили десетки въоръжени кораби, движещи се с висока, но не близка до светлинната скорост, при курс, който щеше да им позволи да хвърлят „Докторчето“ до час.
Дежурният предаде тревожната вест на колегите си, кметът на Милагре бе уведомен веднага, новината се разпространи светкавично. Всеки, който не се евакуира до час, ще загине, говореше се навред, и за броени минути около корабите се събраха стотици човешки семейства, чакащи с тревога да бъдат превозени. Интересно, че кандидатите за полети в последната минута бяха само човеци. Изправени пред унищожението на собствените им гори с дървета-бащи, майки и братя, пекениносите не изпитваха нужда да спасят собствените си животи. Кои щяха да бъдат те без гора? По-добре да загинат сред обичаните си братя и сестри, отколкото да се скитат из чужди гори.
Колкото до Царицата на кошера, тя вече бе изпратила последните си дъщери и не изпитваше особено желание да се спасява. Тя бе последната от цариците на кошери, живели преди унищожението на родната им планета от Ендър. Чувстваше, че и тя трябва да приеме подобна смърт, макар и три хиляди години по-късно. Освен това, казваше си тя, как щеше да живее, когато най-добрият й приятел, Човек, бе пуснал корени на Лузитания и не можеше да отпътува? Това не беше царствена мисъл, но все пак никоя царица на кошер досега не бе имала приятели. Това бе нещо ново в техния свят — да говориш с някого, който не си ти. Щеше да й бъде твърде мъчно да живее без Човек. И след като оцеляването й вече не беше ключово за запазването па вида, тя смяташе да предприеме тази велика, смела, трагична, романтична и най-проста стъпка: да остане. Доста харесваше идеята да постъпи благородно в човешкия смисъл; и тона, за нейна собствена изненада, показваше, че близкото съжителство с човеци и пекениноси я е променило доста. Те оказваха влиянието си върху нея по неподозирани начини. В цялата историята на народа й нямаше царица на кошер като нея.