Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Тъмната фигурка надигна глава и откри лицето си.
— Билбо! — извика Фродо, разпознавайки внезапно това лице, и се хвърли напред.
— Хей, Фродо, момчето ми! — отвърна Билбо. — Значи най-сетне се добра дотук. Надявах се, че ще успееш. Добре, добре! Значи, както чувам, цялото празненство било в твоя чест. Приятно ти беше надявам се?
— Защо не дойде там? — извика Фродо. — И защо не ми позволиха да те видя досега?
— Защото спеше. Аз те гледах колкото си исках. Всеки ден седях със Сам край леглото ти. А колкото до празника, вече не си падам много по такива работи. Имах друга задача.
— Какво правеше?
— Ами седях и си мислех. Напоследък все с това се занимавам, а пък тук по правило е най-подходящото място. Събуди се, хайде де! — добави той и намигна на Елронд. Очите му блещукаха и Фродо не забеляза и следа от сън в тях. — Събуди се! Не спях, благородни Елронде. Ако искаш да знаеш, прекалено рано излязохте от пиршеството си и нарушихте покоя ми — тъкмо съчинявах песен. Бях се запънал на един-два реда и мислех над тях, но сега не вярвам изобщо да ги оправя. Така це се разпеете, че ще ми издухате всички мисли от главата. Ще трябва да открия моя приятел Дунадан да ми помогне. Къде е той?
— Ще го намерим — разсмя се Елронд. — Тогава двамата ще се оттеглите в някое ъгълче да довършите работата и преди края на веселбата ще можем да я чуем и оценим.
Изпратиха вестоносци да намерят Билбовия приятел, макар никой да не знаеше къде е и защо не е дошъл на пиршеството.
Междувременно Фродо и Билбо седяха един до друг, а скоро и Сам дотича и се настани край тях. Разговаряха тихичко, забравили за веселието и музиката наоколо. Билбо нямаше кой знае какво да разкаже за себе си. Когато напуснал Хобитово, той дълго бродил безцелно по Пътя, из околните области, но през цялото време неусетно се насочвал към Ломидол.
— Стигнах дотук без много премеждия — каза той — и след като си отпочинах, продължих с джуджетата към Дейл — моето последно пътешествие. Вече няма да пътувам. Старият Балин беше заминал нанякъде. Тогава се върнах тук и тук си останах. Посвърших туй-онуй. Написах още малко от книгата си. И, разбира се, съчинявам нови песни. Пеят ги понякога — мисля, че само за да ми доставят удоволствие; за друго, разбира се, не са достатъчно хубави за Ломидол. А освен това слушам и мисля. Тук времето сякаш е спряло. Общо взето, забележително място. Чувам най-различни новини, от местата отвъд планините и от Юга, но почти нищо не идва от Графството. Разбира се, чух за Пръстена. Гандалф често наминаваше насам. Не че ми каза кой знае какво, през последните години е станал по-затворен от когато и да било. Дунадан ми разказваше повече. Представи си само, моят пръстен да предизвика такава бъркотия! Жалко, че Гандалф не откри по-рано как стоят нещата. Отдавна можеше да съм го донесъл тук без толкова разправии. На няколко пъти си мислех да се върна в Хобитово за него, но старея, пък и те не ме пускаха — Гандалф и Елронд, искам да кажа. Комай смятаха, че Врагът ме търси под дърво и камък и ако ме спипа да куцукам из Пущинака, ще ме направи на мат и маскара. А пък Гандалф рече: „Пръстенът вече е в други ръце, Билбо. Нито за теб, нито за останалите ще е добре, ако пак опиташ да си имаш работа с него.“ Чудата бележка, ама какво друго да очакваш от Гандалф. Той обаче казваше, че те наглежда, затова оставих нещата да си вървят по реда. Страшно се радвам, че те виждам жив и здрав.
Той помълча, огледа Фродо с подозрение и прошепна:
— Носиш ли го сега? Какво да правя, любопитен съм, нали разбираш, след всичко, което чух. Много ми се ще само да го зърна пак за мъничко.
— Да, нося го — отговори Фродо, усещайки странна неохота. — Все същият си е, както винаги.
— Добре де, искам само за миг да го видя — настоя Билбо.
Когато се обличаше, Фродо бе открил, че по време на съня Пръстенът е бил закачен на врата му с нова верига — лека, но здрава. Бавно го извади. Билбо протегна ръка. Но Фродо бързо дръпна Пръстена. С болка и изумление той откри, че вече не гледа Билбо; сякаш сянка бе паднала помежду им и през нея се виждаше дребно, сбръчкано същество с алчно лице и костеливи треперещи ръце. Готов бе да го удари.
Музиката и песните около тях като че секнаха и настана тишина. Билбо бързо се взря в лицето на Фродо и прокара ръка по очите си.
— Сега разбирам — изрече той. — Махни го! Съжалявам — съжалявам, че на теб се е паднало това бреме, съжалявам за всичко. Нямат ли край приключенията? Навярно не. Все някой друг трябва да продължи историята. Е, какво да се прави. Питам се, има ли смисъл да се мъча да довърша книгата си? Но да не мислим за това сега… дай да чуем истински новини! Разкажи ми всичко за Графството!