Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Привечер Фродо отново се събуди и откри, че вече не се нуждае от почивка или сън, а е настроен за ядене и пиене, вероятно и за песни и приказки след това. Стана от леглото и откри, че ръката вече му се подчинява почти както преди. Намери приготвени чисти дрехи от зелено сукно, които му стояха превъзходно. Поглеждайки в огледалото, с изненада забеляза много по-тънко отражение, отколкото си спомняше — то удивително напомняше младия племенник на Билбо, който честичко бродеше с чичо си из Графството, ала очите му гледаха замислено.
— Да, зърнал си туй-онуй, откакто за последен път надничаше през огледалото — каза той на отражението си. — Но сега напред към веселбата!
Той се протегна и заподсвирква. В този миг на вратата се почука и влезе Сам. Той изтича към Фродо и докосна лявата му ръка неловко и свенливо. Стисна я леко, после се изчерви и бързо се обърна настрани.
— Здрасти, Сам! — каза Фродо.
— Топла е! — каза Сам. — Ръката ви, искам да кажа, господин Фродо. Толкова студена беше през дългите нощи. Но славно свирете, фанфари! — Той се завъртя и затанцува с блеснали очи. — Колко е хубаво, че ви виждам на крак и съвсем както преди, сър! Гандалф ме помоли да дойда и да ви видя дали сте готов да слезете, а аз помислих, че се шегува.
— Готов съм — каза Фродо. — Да вървим да потърсим останалите!
— Аз мога да ви отведа при тях, сър — каза Сам. — Голяма е тая къща и много чудновата. Все има какво да откриеш и никога не знаеш какво ще зърнеш зад ъгъла. И елфи, сър! Елфи тук, елфи там! Някои като крале, страховити и прекрасни; други весели като деца. Ами музиката, ами песните… не че съм имал много време или настроение за слушане, откакто пристигнахме. Но вече поопознах тукашните обичаи.
— Знам с какво си бил зает, Сам — каза Фродо и стисна ръката му.
— Но тази вечер ще се веселиш и ще слушаш колкото ти сърце желае. Хайде, води ме из тоя лабиринт!
Сам го поведе през няколко галерии, после се спуснаха по дълго стълбище и излязоха сред висока градина над стръмния речен бряг. Завариха приятелите си, седнали под една колонада откъм източната страна на дома. В долината се бяха спуснали сенки, но горе, по далечните планински върхари, още грееше светлина. Въздухът бе топъл. Наоколо отекваше шумът на водопада и лекият аромат на дървета и цветя изпълваше вечерта, сякаш лятото още не бе напуснало градините на Елронд.
— Ура! — викна Пипин и скочи на крака. — Ето го благородния ни братовчед! Дайте път на Фродо, Властелина на Пръстена!
— Шшш! — изрече Гандалф откъм сенките в дъното на колонадата. — Злото не идва в тази долина, но все едно, не бива да го споменаваме. Властелинът на Пръстена не е Фродо, а владетелят на Черната Мордорска кула, чиято мощ отново се разстила над света! Ние сме в крепост. Навън се смрачава.
— Гандалф ги приказва все такива весели неща — каза Пипин. — Той мисли, че трябва да се държа прилично. Но някак си е невъзможно на такова място да бъдеш мрачен и угнетен. Имам чувството, че бих запял, ако знаех подходяща песен.
— И на мене ми се пее — разсмя се Фродо. — Макар че засега повече ме влекат яденето и пиенето!
— Лесна работа — каза Пипин. — Ти проявяваш обичайния си талант да идваш тъкмо навреме за трапезата.
— И то каква трапеза! — обади се Мери. — Пиршество! Подготовката започна веднага щом Гандалф обяви, че си оздравял.
Преди да се доизкаже, звън на камбанки ги призова към залата.
Голямата зала в дома на Елронд бе изпълнена с народ — предимно елфи, макар че имаше и неколцина други гости. Както повеляваше обичаят, Елронд седеше на трон, начело на издигнатата върху платформи дълга маса; от едната му страна беше Глорфиндел, от другата — Гандалф.
Фродо ги гледаше удивен, защото никога преди не бе виждал Елронд, за когото разказваха толкова много приказки, а седнали отдясно и отляво, Глорфиндел и дори Гандалф, когото мислеше, че познава добре, се разкриваха като достойни и могъщи владетели.
Гандалф бе по-нисък от другите двама, но дългата бяла коса, буйната сребриста брада и широките плещи го уподобяваха на мъдър крал от древните легенди. Под огромните снежнобели вежди тъмните му очи тлееха сред старческото лице като въглени, готови да лумнат всекц миг.
Глорфиндел бе висок и строен, косата му бе сияйно златна, лицето му — прекрасно, младо, безстрашно и радостно; светлите му очи бяха проницателни, а гласът му звучеше като музика; мъдрост се криеше в челото му и сила в десницата му.