Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Всъщност — каза Глоин, — ако не бяха Беорнингите, пътуването от Дейл до Ломидол отдавна би станало невъзможно. Тия храбри мъже удържат открити Високия проход и Равноскалския брод. Но събират високи такси от пътниците — добави той, клатейки глава — и като някогашния Беорн не обичат твърде джуджетата. Все пак са надеждни, а това не е малко в наше време. Нийде хората не са тъй дружелюбни към нас, както в Дейл. Добър народ са Бардингите. Управлява ги внукът на Бард Стрелеца — Бранд, син на Байн, син на Бард. Той е силен крал и владенията му днес се простират далече на юг и изток от Есгарот.
— А какво става с твоя народ? — запита Фродо.
— Много има за казване, и добро, и зло — каза Глоин, — но предимно добро: засега ни върви, макар че сянката на тия времена не отмина и нас. С удоволствие ще ти разкажа, ако наистина желаеш да чуеш за нашите дела. Но ако се умориш, прекъсни ме! Както казва поговорката, заговори ли джудже за делата си, приказките му край нямат.
И с тези думи Глоин подхвана дълго описание на делата в Кралството на Джуджетата. Той бе очарован, че е намерил тъй любезен слушател — Фродо не проявяваше никаква умора и не се опитваше да промени темата, макар че, честно казано, скоро се обърка сред странните имена на хора и места, за които никога преди не бе чувал. С интерес обаче, узна, че Даин все още е Крал под Планината — стар (навършил бе двеста и петдесет години), почитан и баснословно богат. От десетте му спътници, оцелели в Битката на Петте армии, седмина още бяха с него: Дуалин, Глоин, Дори, Нори, Бифур, Бофур и Бомбур. Бомбур бил толкова надебелял, че вече не можел сам да се придвижи от леглото до масата и трябвало да го повдигат шест млади джуджета.
— А какво стана с Балин, Ори и Оин? — попита Фродо. Лицето на Глоин помръкна.
— Не знам — отвърна той. — Главно заради Балин дойдох да поискам съвет от тия, що обитават Ломидол. Но нека говорим за по-весели неща тази вечер!
И Глоин заговори за делата на своя народ, описвайки на Фродо великия труд в Дейл и под Планината.
— Добре се справяме — каза той. — Но в ковашкото изкуство не можем да се мерим с нашите прадеди, чиито тайни са изгубени завинаги. Ковем яки брони и остри мечове, ала никога наша ризница или меч не ще се сравнят със сътвореното, преди да дойде драконът. Само в градежа и в миньорското дело сме надминали древните времена. Би трябвало да видиш каналите на Дейл, Фродо, и планините, и езерата! Би трябвало да видиш пътищата, покрити с многоцветни плочи! И залите, и подземните улици със сводове, изваяни като дървета; и терасите, и кулите по хребетите на Планината! Тогава би разбрал, че не сме стояли със скръстени ръце.
— Ще дойда и ще ги видя, ако мога — каза Фродо. — Колко би се изненадал Билбо, ако видеше всички тия промени в Опустошението на Смог!
Глоин го погледна с усмивка.
— Ти много обичаш Билбо, нали? — запита той.
— Да — отговори Фродо. — Бих се отказал от всички кули и палати на света, стига само да мога да го видя.
Най-сетне пиршеството привърши. Елронд и Арвен се надигнаха и се отдалечиха през залата, останалите ги последваха по определения ред. Вратите се разтвориха, шествието мина по широка галерия, после през още една врата и достигна нова зала. В нея нямаше маси, но в огромната камина между две изящни колони пламтеше буен огън. Фродо откри, че крачи до Гандалф.
— Това е Залата на Огъня — каза вълшебникът. — Тук ще чуеш много песни и приказки… ако се удържиш да не заспиш. Но извън празничните дни тя е пуста и тиха и тук идват ония, които търсят покой за размисъл. През цялата година в камината гори огън, но почти няма друго осветление.
Докато Елронд влизаше и крачеше към приготвеното за него кресло, елфическите менестрели засвириха нежна мелодия. Залата бавно се изпълни с народ и Фродо с наслада се загледа в множеството лица наоколо; златистата светлина на огъня играеше по тях и блещукаше в косите им. Внезапно забеляза недалеч от другия край на камината дребна тъмна фигурка, седнала на табуретка и опряла гръб на колоната. На пода край нея имаше чашка и къшей хляб. Фродо се запита дали това не е болник (ако изобщо някой можеше да се разболее в Ломидол), който не е могъл да дойде на празника. Главата на съществото бе клюмнала като в дрямка на гърдите и краят на тъмната наметка бе закрил лицето му. Елронд се приближи и застана край безмълвната фигура.
— Събуди се, мой малки маестро — усмихнато каза той. И като се обърна, кимна на Фродо. — Най-после настана часът, за който мечтаеше, Фродо. Ето един приятел, който дълго ти липсваше.