Пленници на Барсовата клисура
- Автор: Ананян Вахтанг Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Дракова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пленници на Барсовата клисура». Краткое содержание книги:
Природата не е милостива и благосклонна към децата. Те са принудени с голям труд, с много хитрости и съобразителност да си осигурят макар нищожно количество храна и вода. Но колко много тайни им разкрива природата, макар, разбира се, благодарение на това, което са видели и научили в живота и училището.
— Ха, гаси по-скоро огъня! По-скоро! Защо послушах този… този дърдорко! Само ги разгонихме… Когато най-после всички цепнатини бяха запушени, а огънят — угасен, децата се поуспокоиха. Но големите загуби ги отчаяха.
— Искаше петстотин парчета наведнъж да обрулиш — като круши, а?… Изяде ли ги?… — нахвърли се Ашот на Гагик.
А Гагик беше просто разстроен.
— Ама през такава цепнатина… — измърмори той. — Как се провряха?…
Никой не можеше да му даде отговор. „Изглежда, че тези, които излетяха, бяха най-малките“ — помисли си Ашот. Той знаеше, че има прилепи, големи колкото майски бръмбар. Да се промушат през такава тясна цепнатина, за тях е лесна работа. Дали в някой скрит ъгъл на пещерата не зимуват точно такива мънички прилепи? Цяла колония!…
По-късно, когато се поуспокои, Ашот се помъчи да обясни на другарите си станалото.
— Според мене всичко тук е просто — каза той. — Тялото на прилепа по природа е приспособено да минава през най-тесни цепнатини, през които преследващият го враг не може да се провре. И при лисицата е така. Входът за дупката й е толкова тесен, че през него не може да се вмъкне и най-слабото куче. С очите си съм виждал — завърши Ашот. — А сега да излезем. Нека се успокоят.
Щом се отвори вратата, събудените от пушека прилепи веднага изхвръкнаха след децата. В пещерата останаха само спящите. Те си висяха все така залепнали на тавана.
Момчетата се подпряха на скалата и се замислиха. Беше студено. Краката им замръзваха. Отново започна да ги мъчи гладът. И защо само на вятъра разчистваха тази проклета пътека? През това време можеха да оберат всичкото гpозде и да преживеят някак. Сега какво да правят?
— Ако стоим, нищо няма да свършим. Трябва да се действува. Хасо, ще можем ли с ножа ти да направим някаква стълба? — попита Ашот.
— Нали ти забрани да казваме „не“ — отговори уклончиво овчарчето. — И да не можем, трябва да направим.
— Щом е тъй, хайде да намерим две високи и тънки дървета.
Но къде ще намериш в каменистата, изложена на юг клисура високи дървета! Те се срещат само в гъста, гора, най-вече по северните планински склонове. Там те сякаш се състезават помежду си в своя стремеж да се издигат по-високо, към слънцето, да изпреварят съседа, който пречи, да получат повече топлина от него.
А тук, в клисурата, не е нужно дърветата да растат нависоко. Наоколо е просторно, слънце има толкова много, че растенията се стремят да крият корените си колкото е възможно по-дълбоко в земята, за да не изсъхнат.
Децата помнеха колко трудно им беше да се снабдят с малко по-дълго дърво за стълбата, която трябваше да спаси Саркис. Сега тука и такова дърво нямаше. Онези, които намираха, едва ли щяха да стигнат и до средата на стената.
Момчетата сложиха стъблата на две млади дървета едно до друго и с ликовите си „върви“ вързаха здраво за тях къси напречни дръвчета. Стана слаба и неустойчива стълба, но все пак стълба. Децата я внесоха в пещерата и я подпряха на стената.
С такава стълба не можеха да стигнат, разбира се, до тавана, но те измислиха и нещо друго. Отрязаха още едно младо дръвче и направиха чатал, с какъвто градинарят къса ябълките от дървото. Подхване ябълката с чатала и така внимателно я откъсне, че тя не „почувствува“ дори как се е отделила от клончето.
Целият ден почти мина в тези приготовления. Когато най-после всичко беше готово, Гагик каза:
— Стълбата е неустойчива, но мене ще издържи — станал съм лек като перце! Аз ще се кача, а вие я дръжте здраво отдолу. Той се покачи и застана на най-горното стъпало. Подадоха му чатала и той свали от тавана един прилеп така внимателно, че животното не се събуди.
— Хайде в торбата, миличък — каза нежно Гагик и пъхна прилепа в торбата, окачена на шията му, a след това се наведе и попита Ашот: — Съобразителен ли съм?
Ашот се засмя. Но работата вървеше бавно и това не му харесваше,
— Така и за три дни няма да ги събереш — поклати недоверчиво глава той.
Ашот открехна вратата, за да освети тавана на пещерата, осеян с тъмни прилепови тела, пресметна бързо на ум и заяви.
— Ако сваляш по един на минута, ще ти трябват пет-шестстотин минути за тази работа, тоест…
— Шестстотин минути?. — Миличките ми! Толкова много ли сте? Че какво от това? За къде бързаш? Ще събарям по двадесетина на ден, стигат ни. Другите нека си живеят на тавана.
— Ще отслабнат. Трябва да ги приберем, докато са тлъсти.
— И това е вярно — съгласи се Гагик. — Чакай, ще съборя един долу, да видим дали ще се събуди, или ще умре.
С края на чатала Гагик събори един прилеп на земята.
Но къде ще се събуди паднал от такава височина.