Пленници на Барсовата клисура
- Автор: Ананян Вахтанг Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Дракова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пленници на Барсовата клисура». Краткое содержание книги:
Природата не е милостива и благосклонна към децата. Те са принудени с голям труд, с много хитрости и съобразителност да си осигурят макар нищожно количество храна и вода. Но колко много тайни им разкрива природата, макар, разбира се, благодарение на това, което са видели и научили в живота и училището.
— Хайде да прекратим изучаването, че е време за вечеря — реши отрядният, забелязал израза на нетърпение по лицата на слушателите си.
Това беше най-трудното — да се получи разрешението. Всичко друго стана с невероятна бързина и само след няколко минути заедно с дима към свода на пещерата се издигаше вече и апетитната миризма на печено месо… Впрочем нямаше нищо чудно в тази бързина. Ясно, че за овчаря Хасо и за надарения от природата с готварски талант Гагик не представляваше никаква трудност да изпекат шишкебапа за пет минути.
Децата изядоха с голям апетит яденето. Най-хубавите парченца, разбира се, отделиха за малката си приятелка. И тя не посмя да им откаже.
Мекото и тлъсто месо на този необикновен шишкебап се хареса много на децата. Вероятно защото бяха гладни. А може би и защото прилепите бяха уловени през време на зимния им сън. И те като мечката, язовеца и другите животни, които прекарват зимата в сън, преди да заспят, много затлъстяват. В сивите кожици имаше завити цели бучици тлъстина.
Богатият запас от прилепово месо, както Гагик нарече новия „продукт“, усилваше вярата на децата, че ще издържат зимата.
— Ако съумеем да го опазим, месо няма да липсва от трапезата ни — каза Ашот. — Трябва само да помислим как да не се събудят преждевременно. Но за това ще поговорим утре. Утре ще разгледаме също котела и паницата и ще решим как да ги използуваме. А сега… как да прекараме останалото време от вечерта? Искате ли да почетем?… — предложи предпазливо той от страх да не би другарите му да се противопоставят.
Но никой не възрази.
— Знаете ли — каза Шушик, — у дома толкова много трябваше да учим, че книгите ми бяха омръзнали. А онзи ден така ми се дочете! Я вземи, Гагик, христоматията и намери нещо хубаво.
— Чакай да се напия с малинов чай, че тогава… Не разбирам защо трябва да се отглеждат чайни плантации, щом като в природата расте малина? Ох-ох-ох, един път чай!… Който пие, разбира, който не пие — нищо не разбира — хвалеше Гагик питието, което беше приготвил от малинови корени. Беше го запарил в своя глинен съд и пиеше с наслада, като прекъсваше само когато му хрумнеше някоя шега.
Впрочем трябва да кажем, че не само Гагик се преструваше на безгрижен. Всеки чувствуваше нужда да дава кураж на другите и на себе си. Но колкото и да се стараеха да изглеждат спокойни, в сърцата им бе залегнал все този страх: ще издържат ли? Ще понесат ли суровата зима в Барсовата клисура? Какво ще прави по-нататък техният неизвестен, но страшен враг?… Всичко друго децата можеха да забравят, но не и неговото присъствие, макар че по мълчаливо съгласие никога не говореха за него.
Когато най-после гладът и жаждата бяха уталожени, Гагик се потупа по корема и заяви:
— Е, сега, когато на стомаха ми стана по-тежко, а на душата — по-леко, можем да преминем спокойно на следващия въпрос. Днес аз ще бъда четец, а вие — слушатели. Страница сто четиридесет и втора, песен първа от поемата на Ованес Туманян „Ануш“.
— Колко е хубаво! Сякаш за нас е написано!… — въздъхна някое от децата.
— високо и ясно продължаваше Гагик, а гласът му отекваше под свода на пещерата и пренасяше слушателите сред чудните планини.
Там, дето хълм над хълм се редят, где по небето върхари играят хоро, где чукарите сутрин се пробуждат пияни, като след буен сватбен пир…
Може, разбира се, че може да се живее… И учебните занимания дори могат да продължат. Право казва Ашот: за всичко е нужно само воля и любов към труда. Тогава никакви природни бедствия не са страшни за човека…
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Не беше съмнало още, когато съчките за огъня свършиха. Но откъде да вземат? Наоколо не останаха дървета с неокършени клони. Всичко, което можеше да се чупи с ръце, беше изгорено, а за стъблата трябваше брадва.
Посипаха жарта с пепел, легнаха, притиснати един до друг, и спаха до изгрев слънце. Пък и кой ще се реши да излезе по-рано от пещерата!
През нощта бурята беше утихнала и сякаш някаква невидима ръка беше смъкнала от небето покривката от облаци. Над земята се спущаше сковаващ студ.
Когато снегът, натрупан до входа на пещерата, заискри при първите лъчи на изгряващото слънце, Ашот реши, че е време да тръгват да търсят дърва.
Беше вече тридесетият ден от живота им в Барсовата клисура.