Натиснете Enter ако смеете… [bg]

— Мисля, че засега това е достатъчно — каза председателят.

Техникът изключи системата и напусна стаята.

— Изведнъж ме обзе невероятен ужас — обади се тихо Крайдър. — Изобщо не ми беше минавало през ума, че и балистичните ракети може да са засегнати.

— Министерството на отбраната твърди, че това не е вярно, Лем. Честно казано, се съмнявам. Казаха ми, че защитата на тези системи е непробиваема. Освен това могат да бъдат изстреляни само на определена височина. Има свръхсекретни кодове. Иска ми се да вярвам, че не сме изгубили контрол.

— Но не знаем нищо за руснаците, французите или китайците. Ами Индия, Пакистан?

— Нямам представа.

— Жувармов изглеждаше искрен.

— Виталий наистина ще направи каквото е по силите му, за да спре евентуално изстрелване. Но нима можем да се доверим на Намръщения?

— О, по дяволите! По-добре да се върна в дупката си и да се тревожа на спокойствие.

Мартин остана в залата. Нямаше повече работа. Трябваше само да изчака директора да се върне от закуската в Белия дом. Там щяха да обсъждат всички възможности със Съвета за национална сигурност.

Адмирал Ник Уендоувър щеше да се нахвърли върху Мартин като парен локомотив с твърдението, че ЦРУ нямаше да повдига тези въпроси, ако той не му се беше доверил като на приятел. Ако министерството на отбраната беше споделило проблемите си с Белия дом, срещата щеше да мине без особени сътресения.

Но при всички положения Никълъс Уендоувър никога повече нямаше да си пие уискито с него.

Единственото хубаво нещо беше, че Ръсел отново му говори.