Огнено жертвоприношение
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Люцканов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Огнено жертвоприношение». Краткое содержание книги:
Той дишаше учестено, почти със задъхване. Явно беше усетил прилива на енергия.
— Можем да поговорим и тук. Няма да оставя един от своите сам с тези… създания.
— Добре съм, шефе — рече младото ченге.
— Не се ли боиш? — попита Паджет.
Полицаите рядко задават този въпрос един на друг. Те питат дали всичко е наред. Признават си, че може да нервничат, но че са изплашени — никога.
Очите на полицай Смит се поразшириха, но той поклати глава.
— Познавам Кросман. Чудесен младеж. Тя му спаси живота — Смит седна малко по-изправен и тихо добави: — Те не са лоши момчета.
По бузата на Паджет заигра тик. Той отвори уста, затвори я, после рязко се обърна кръгом на токовете си и излезе. Вратата се затвори след него. Ние останахме във внезапно надвисналото мълчание.
— Анита! — повика ме Стивън и протегна ръка към мен. Лицето му беше чисто — никакви рани, никакви белези.
Хванах ръката му и се усмихнах.
— Знам, момчета, че се възстановявате бързо, но продължавам да се впечатлявам. Когато те видях предния път, изглеждаше доста зле.
— Аз изглеждах още по-зле — произнесе мек мъжки глас. На съседното легло лежеше Натаниел. Беше се събудил. Дългата му рижа коса се спускаше като блестяща завеса около лицето — може би му стигаше до кръста. Никога не бях виждала мъж с толкова дълга коса. Не можех да видя лицето му, защото твърде внимателно гледах очите. Те бяха с цвят на люляк, забележително светлосини и наистина пленителни. Трябваха ми няколко секунди, за да откъсна поглед от тях и да разгледам цялото му лице. Буден той изглеждаше с няколко години по-възрастен, отколкото в безсъзнание — може би на деветнайсет, вместо на шестнайсет. Все си личеше, че е болен, изтощен и уморен, но състоянието му бързо се подобряваше.
— Да, така е — съгласих се аз.
Стивън се обърна към полицай Смит като към стар приятел:
— Може ли да останем сами за няколко минути?
— Нали сте съгласна? — погледна ме Смит. Кимнах.
— Не знам дали това ще хареса на Паджет — надигна се той, — така че ако ще си разменяте секретни кодове или нещо друго, побързайте.
— Благодаря — казах.
— Няма защо — преди да излезе, той спря пред Лорейн и каза: — Благодаря ви. Кросман има жена и две дъщери. Те също биха ви благодарили, ако бяха тук.
Лорейн се изчерви, кимна и промърмори:
— Моля.
Смит излезе и аз отидох до леглото на Натаниел.
— Драго ми е да те видя буден.
Той се опита да се усмихне, но явно му беше трудно. Протегна към мен лявата си ръка, към дясната все още беше прикачена колба с хранителен разтвор.
Ръкостискането му беше треперещо и слабо. Той поднесе ръката ми към устните си, сякаш искаше да я целуне. Аз не се противопоставих. От усилието ръката му се разтрепери още повече.
Той притисна устни към ръката ми, затвори очи, сякаш си почиваше. За миг си помислих, че е изгубил съзнание, но влажният му език бързо лизна дланта ми.
Дръпнах ръката си, борейки се с желанието да я отрия о джинсите си.
— Благодаря, ръкостискането беше напълно достатъчно.
Той се намръщи.
— Но ти си нашият leopard lionne — рече той.
— Да, вече ми казаха — отвърнах аз.
Той се обърна към Стивън.
— Ти ме излъга — каза той и в светлите му очи затрептяха сълзи. — Тя няма да ни храни.
Погледнах Стивън.
— Явно съм пропуснала част от разговора?
— Видя ли как Ричард дели кръв с глутницата?
Понечих да кажа „не“, но се опомних…
— Видях как веднъж позволи на Джейсън да ближе кръв от рана, нанесена с нож. Джейсън изглеждаше почти опиянен от това.
— Именно — кимна Стивън. — И Габриел умееше да дели кръв.
— Не мислех, че е достатъчно силен за това — повдигнах вежди аз.
— И ние не мислехме — каза Кевин. Той дойде и застана до мен, бе прехвърлил все още незапалената цигара в лявата си ръка. — Много беше интересно да се слуша какво разказва Натаниел за Габриел. Натаниел беше зависим от хероина наркоман и улична проститутка, когато Габриел го спаси и го дари с втори живот.
— Много хубаво, че го е отучил от наркотиците, но все пак Габриел търгуваше с него. При това го предлагаше на извратени клиенти.
Кевин потупа Натаниел по крака под одеялото, както се потупва куче.
— Обаче Нат харесваше това. Нали, момче?
Натаниел го погледна и тихо рече:
— Да.
— Само не ми казвай, че ти хареса, когато те изкормиха.
— Не, това не — затвори очи той. — Но дотогава беше…
— Добре, добре — прекъснах го аз и попитах: — Каза ли на полицаите кой ти причини това?
— Той не знае — отвърна Кевин и пъхна между устните си неизменната цигара, сякаш и вкусът на хартията му беше приятен.