Огнено жертвоприношение
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Люцканов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Огнено жертвоприношение». Краткое содержание книги:
Той се опита да ме хване за ръката, но аз не му позволих.
— Нека да ти помогна.
— Как по-точно? — що за подозрителност от моя страна?
Той се усмихна, почти снизходително. Мъжете така се усмихват на девойките, когато последните вършат нещо мило и момичешко. Тази усмивка ме вбеси.
— Какво толкова смешно има? — попитах.
— Ти — тихо отвърна той. — Знаеш, че няма да ти навредя, нали?
Погледнах в сините му като метличина очи.
— Умишлено — никога — кимнах.
— Тогава ми се довери. Позволи ми да ти помогна да призовеш силата.
— Как? — попитах.
Той взе ръката ми в шепите си и този път не му попречих. Придърпа я към Натаниел и постави пръстите ми на челото му. Кожата му беше хладна. Само едно докосване на кожата беше достатъчно, за да се разбере, че му е зле.
— Погали го — каза Стивън.
Погледнах го, поклатих глава и дръпнах ръката си.
— Не мисля, че идеята е добра.
Натаниел се опита да каже нещо, ала Стивън постави пръст на устните му.
— Недей, Натаниел.
Той сякаш знаеше какво ще каже другият. Но нямаше как да знае със сигурност, нали? Бих повярвала в това, ако Натаниел беше член на глутницата, но той не беше.
— Затвори си очите — рече Стивън.
— Аха, ей сегичка — казах аз.
— Нямаме време — обади се Кевин.
— Той е прав — съгласи се Теди. — Разбирам естественото ти нежелание, но полицаите в края на краищата ще почукат на вратата.
Ако Натаниел не можеше да замине с нас, щеше да се наложи да оставим при него хора за охрана, тоест отново да ги изложим на опасност. Ако всички заедно се преместехме другаде, то поне нямаше да рискуваме живота на невинни полицаи, макар че повечето ченгета биха се обидили, ако ги наречеш невинни.
Поех си дълбоко въздух и бавно издишах.
— Добре. Какво предлагаш?
— Затвори си очите — повтори Стивън.
Погледнах го намръщена. Той изглеждаше много търпелив, почти като мъченик, и аз затворих очи. Взе ръката ми в своята и едва когато започна нежно да разтваря пръстите ми, осъзнах, че съм ги стиснала в юмрук. Той се зае да масажира дланта ми.
— Престани.
— Отпусни се. Няма да боли.
— Не ме е страх от болката.
Той ме заобиколи и застана зад мен, толкова близко, че полите на халата му леко докоснаха краката ми.
— Но се боиш все пак — той понижи гласа си почти до шепот. — Можеш ли да използваш този страх, за да пробудиш силата?
Пулсът ми биеше в гърлото и се страхувах, но не този вид страх ми бе необходим. Страхът, който те обзема в критична ситуация, може да отключи силата почти без усилия. Докато страхът, който изпитвах в момента, би ме възпрял да скоча от самолет, дори да съм решила да го направя. Не че е нездрав, но би ме накарал да се замисля.
— Не, няма да мога — отвърнах.
— Тогава се избави от страха си — рече той, нежно докосна раменете ми и ме постави да седна на края на леглото.
Натаниел издаде някакъв звук на протест, сякаш това му беше причинило болка. Отворих очи и Стивън каза:
— Затвори ги.
Никога не го бях чувала да говори с такъв заповеднически тон. Подчиних се.
Той взе ръцете ми и притисна с върховете на пръстите ми страните на Натаниел.
— Колко е мека кожата му на слепоочията.
Той прокара пръстите ми по лицето на Натаниел. Те се плъзнаха надолу по бузите, сякаш бях слепец, който се старае опипом да запомни чертите му.
Стивън постави ръцете ми върху косата на Натаниел. Тя беше копринена, невероятно мека. Като атлаз. Потопих ръце в тази мека топлина, приближих лицето си към нея и вдишах аромата й. Имаше съвсем слаб мирис на лекарства. Зарових лице в атлаза на косата му и долових по-дълбок аромат — неговия. Той ухаеше на ванилия, а още по-надолу — на гори, поля и козина. Той не принадлежеше на глутницата, но мирисът му беше подобен. Познат, роден мирис. Дълбоко в мен нещо щракна, като превключвател.
Отворих очи и вече знаех какво да правя, как да го направя, изпитах желание да го направя. Смътно осъзнах, че Стивън отдавна е махнал ръцете си.
Вгледах се в люляковите очи на Натаниел и се наведох към този мамещ поглед. Докоснах с устни устните му в непорочна целувка и това леко съприкосновение предизвика топъл прилив на сила, който прободе кожата ми. Тя шурна от мен като вода — топла, успокояваща, изпълваща. Но силата сама по себе си не беше достатъчна. Тя трябваше да бъде насочена, водена и аз знаех как да го направя, сякаш вече го бях правила преди. Не се съмнявах в това, не исках да се съмнявам.
Опитах се да го погаля по гърдите, но болничният халат ми пречеше. Той беше нисък на ръст, като Стивън и като мен. Халатът беше закопчан отпред, а не отзад. Ръката ми потърси прореза и се плъзна по голата кожа. Напипах раната.