Последният довод на кралете [bg]

— Не! Разбира се, че не! Имам предвид… искам да бъдеш моя… — Какво наистина имаше предвид? Затърси отчаяно думата. — Моя любовница?

— А. Разбирам. А когато се ожениш, тогава каква ще бъда? Коя дума ще използва за мен твоята кралица, как мислиш? — Джизал наведе смутено очи и заби поглед в обувките си. — Курвата си е курва, независимо с каква дума я наричаш. От нея лесно ти писва, но пък и лесно се сменя. И когато аз ти омръзна и си намериш други любовници? Те как ще ме наричат? — Тя изсумтя натъжено. — Аз съм отрепка, знам си го, но явно твоето мнение за мен е още по-ниско.

— Не съм виновен аз. — Той усети как очите му се пълнят със сълзи. Не можа да прецени, от болка или от облекчение. Вероятно здрава сплав и от двете. — Не съм виновен.

— Разбира се, че не си. Аз не те обвинявам. Обвинявам себе си. Мислех си, че имам лош късмет, но брат ми се оказа прав. Аз просто правя лоши избори. — Арди го погледна с онзи изпитателен поглед, с който го огледа при първата им среща. — Можех да си намеря добър мъж, но аз избрах теб. Трябваше да се досетя. — Пресегна се и сложи ръка на лицето му. Изтри една сълза от бузата му с върха на палеца си. Точно както когато се разделяха под дъжда в парка. Но тогава поне имаше надежда, че някога отново ще се срещнат. Сега нямаше. Тя въздъхна и свали ръка. Загледа се унило в градината.

Джизал замига учестено. Това ли беше всичко? Вътрешно копнееше да си вземе сбогом, поне да й каже за последно нещо мило, но не намери думи, с които да го направи. А имаше ли думи, които да променят нещо? Всичко беше приключило между тях, думите само щяха да поръсят още сол в раната. Загуба на време. Стисна зъби и изтри последните влажни струйки от лицето си. Права беше. Кралят и селянката. Има ли нещо по-смехотворно от това?

— Горст! — викна Джизал. Вратата изскърца и от тъмнината излезе с почтително наведена глава едрият рицар. — Можеш да изпратиш дамата до дома й.

Той кимна и застана встрани от вратата. Арди се обърна и тръгна към нея. Джизал не откъсваше очи от гърба й, докато тя вдигаше качулката си. Замисли се дали няма да спре на прага. Дали няма да се обърне за последно назад, погледите им да се срещнат и да споделят поне още един миг. Още една буца в гърлото му. Още едно пробождане в сърцето му.

Но тя не погледна назад. Без никакво колебание прекрачи прага и изчезна от погледа му. Горст я последва и затвори вратата. Джизал остана в обляната от лунна светлина градина. Сам.