Вампирите и градът
- Автор: Спаркс Керрелин
- Серия: Рискована любов #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Иванова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Вампирите и градът». Краткое содержание книги:
От гърлото й се изтръгна плач, вик, изпълнен с толкова болка и ужас, че той се поколеба. Тя се нуждаеше от помощ, но какво би могъл да стори той?
— Бягай! — Дарси сграбчи една възглавница и заби зъбите си в нея.
Той потръпна при звука от разкъсания плат. Това можеше да е вратът му. Пухени пера се разнесоха във въздуха около главата й.
Остин изтича в кухнята, грабна една бутилка Шококръв и се втурна обратно към спалнята. Махна капачката и й я подаде:
— Ето.
Тя остана свита на кълбо, продължавайки да плаче.
— Дарси? — Побутна ръката й със студената бутилка.
Тя се изправи, ръмжейки яростно. Остин отскочи назад. С яркочервените си очи и уголемени зъби, тя запълзя покрай леглото към него.
По дяволите! Имаше чувството, че се опитва да нахрани полудяло животно. Внимателно й предложи бутилката.
Тя я взе и я обърна. Поглъщаше толкова бързо течността, че капки кръв се стекоха по шията и гърдите й.
Остин преглътна. Как би могъл да живее с това? Обърна се, за да се облече. Можеше да чуе звуците от преглъщането й зад него. Най-накрая, когато вече закопчаваше ризата си, настана тишина.
Той се обърна, а тя остави празната бутилка на нощното шкафче. След това използва чаршафа, за да попие кръвта от гърдите си.
— Добре ли си?
Тя поклати глава, неспособна да го погледне.
— Зъбите ти показвали ли са се досега?
— Само веднъж, след трансформацията. Тогава бе първична реакция. Но това се случи преди четири години. Аз… никога не съм желала да ухапя някого. Мислех, че съм безопасна.
— Просто беше гладна. Ще трябва да сме сигурни…
— Не! — Тя го погледна, очите й бяха пълни със сълзи. — Вече пих тази вечер. Не съм толкова гладна. Сякаш… не знам, загубих контрол.
— От секса?
Една сълза се търкулна по лицето й.
— Не бива да го правим отново. Можеше да те убия.
— Но не го направи. Атакува възглавницата. — Вида на разкъсаната възглавница го накара да трепне.
— Трябваше да захапя нещо. — Още сълзи се спуснаха по страните й. — Не мога да позволя да останеш с мен. Прекалено съм опасна.
Усети как сърцето му спира:
— Ще измислим нещо. — Това не можеше да се случва. Не можеше да я изгуби сега.
— Не! — Тя извърна глава. — Искам да си вървиш. Веднага!
Почувства се, сякаш сърцето му е хвърлено в кофа с киселина и не му е останало нищо друго, освен съсухряща, разяждаща болка. Обмисляше да спори с нея или да я умолява, каквото и да е, само да я запази. Но тя дори не го погледна.
Едно последно перце полетя към леглото, приземявайки се до окървавения чаршаф. Той погледна към разкъсаната възглавница и осъзна, че тя беше права. Можеше да го убие. Отправи се към вратата и излезе.
Глава 24
Остин не можеше да остане в пентхауса. Спалнята му напомняше твърде много за Дарси. Ароматът на шампоана й се бе пропил във възглавниците и правеше съня му невъзможен. Той взе метрото до апартамента си в Гринуич Вилидж. Но дори тогава не успя да избяга от болката и спомените.
На следващия ден отиде в офиса. Не бяха изминали и пет минути, преди да осъзнае колко трудно ще му бъде да продължи да работи за ЦРУ. Вече не можеше да води борба срещу всеки вампир с убеждението, че до един са лоши. Трябваше да накара Шон да разбере, че единствено Бунтовниците нападаха хора. Ако можеше да насочи вниманието на екипа от операция „Колове“ към Бунтовниците и да го откъсне от миролюбивите вампири, тогава щеше да си струва да запази работата си.
Ема спря до бюрото му и го огледа внимателно.
— Изглеждаш уморен. Сигурно е доста трудно да бъдеш най-сексапилният мъж на планетата.
— Изтощително е.
Тя изсумтя.
— Е, събуди се, любовнико. Шон иска с Гарет да сте в конферентната зала до пет минути.
Остин простена. Шон вероятно искаше да му докладва за риалити шоуто и ДВК. Никой от тези вампири не бе заплаха за човечеството. Дори огромният Ото не беше такъв, на какъвто се правеше. Той се приближи до бюрото на Гарет.
— Как върви?
Гарет вдигна поглед.
— Работя върху списъка ми с участниците. От къде беше Реджиналд?
Остин се намръщи.
— Реджиналд? Той вампир ли е?
— Да, така мисля.
Остин въздъхна.
— Не мога да си спомня. Мисля, че вампирите са бърникали в паметта ми.
— Наистина ли? — Очите на Гарет се разшириха. — Кога се случи това?