Вампирите и градът

Гарет потърка челото си.

— Доста е горещо тук.

— Може би си болен от нещо. Или може би това е просто резултат от вампирското ровичкане в главите ни.

— Да — кимна Гарет. — Би могло да е от това. — Той се запъти към конферентната зала.

— Идвам веднага. — Сърцето на Остин ускори ритъма си, докато се насочваше към машината за унищожаване на документи. Беше много лесно да обърка Гарет, но все пак това да бърника в главата на колега агент, твърде много приличаше на предателство. Но какво можеше да направи той? Не можеше да позволи на Шон да унищожи добрите вампири.

Сложи списъка на Гарет в машината и натисна бутона. Дявол да го вземе. Току-що се бе превърнал в двоен агент.

Той се втурна към мъжката тоалетна и изплакна лицето си със студена вода. В продължение на няколко секунди дишаше тежко, докато се успокои. След това тръгна към конферентната зала.

Гарет беше лесен за манипулиране. Шон Уилън обаче не.

Когато влезе в стаята, кимна на Гарет и Шон.

— Добро утро. — Той затвори вратата.

— Закъсня. — Шон беше седнал начело на масата. Гарет седеше отдясно с приведени рамене.

Шон почукваше с върха на писалката си по масата.

— Имаме проблем.

— Да? — Той се приближи към тях.

— Искам докладите ви, но Гарет няма такъв. Той каза, че ти също нямаш. Каза още, че вампирите са разбъркали умовете ви.

Остин седна.

— Да, мисля, че са.

— Как можа да позволиш това да се случи? — Шон го изгледа свирепо. — Мога да разбера, ако Гарет има проблем с отблъскването на техния контрол над ума, но ти… Остин, силата ти е много по-голяма от обичайното! Трябва да си бил способен да ги спреш.

Остин присви очи, сякаш се опитва да се концентрира.

— Спомням си някои неща. Но нищо, което е от значение. Не знаем къде е дъщеря ти. Съжалявам.

Шон стисна зъби.

— Какво си спомняш?

Остин сви рамене.

— Не мога да си припомня имената им, но там имаше няколко вампири. Бяха безобидни.

Шон изсумтя.

— Я, това е оксиморон, безобиден вампир.

— Те никога нямаше да ни навредят.

Шон тресна писалката върху масата.

— Разбъркали са мозъка ти. Това ти вреди.

— Спомням си някои имена — заяви Гарет. — Роберто. Не, може би беше Алберто. И имаше някаква къща на плажа.

Остин поклати глава.

— Не, беше пентхаус.

— О, да, правилно — възкликна Гарет. — Защо си спомням къща на плажа?

Остин проникна в ума на Гарет и го снабди с още образи.

— Спомням си конкурса и това, че имаше петима журита. Пудели — каза Гарет.

— Какво? — Шон го стрелна с объркан поглед.

— Съдиите бяха пухкави розови пудели. — Гарет се намръщи и потърка лъщящото си чело. — Това не може да е вярно.

— Тези копелета. — Шон стовари юмрук върху масата. — Те си играят с нас. — Той стана и започна да обикаля из стаята. — Всичко това беше загуба на време. Не сме по-близо до намирането на дъщеря ми.