Последните Тюдори
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Последните Тюдори». Краткое содержание книги:
— Ще обядваме — казва Елизабет, сякаш може да разгадае изражението на побелялото ми лице и знае, че се страхувам, че няма да успея да не повърна. — А — казва тя. — Стриди!
Поднасят на кралицата прочутите колчестърски стриди, а тя плъзва поглед към Робърт Дъдли и пита:
— Вярно ли е, че събуждат похот у непредпазливите?
— Не само у непредпазливите — отвръща той и двамата се разсмиват заедно.
— Навярно девици като лейди Катрин и мен не бива да ги вкусват? — казва тя. Слугата, схванал намека, незабавно ми предлага голямото блюдо със стриди на Елизабет. Тъй като тъмните ѝ очи са приковани в мен, съм принудена да си взема една.
— Зависи дали харесвате вкуса — обяснява Робърт. — Аз самият не мога да му се наситя.
Тя се засмива и плесва ръката му, за да не посегне към нова стрида, но ме наблюдава. Не мога да откажа да изям подарък от блюдото на кралицата, и вдигам стридата към устата си. Мирисът на водорасли и видът на слузестата, лепкава стрида ще ми дойдат в повече. Знам, че никога няма да мога да я преглътна. Знам, че ще се посрамя пред двора. Усещам в устата си соления вкус на горещ жлъчен сок, чувствам как стомахът ми се бунтува и надига.
— Bon appetit! — пожелава ми кралицата, без да откъсва острия си поглед от позеленялото ми лице.
— И на вас, ваше величество — казвам, отварям уста, изсипвам стридата вътре и я преглъщам. Затварям устата си като капан и я задържам.
Кралицата се засмива толкова силно, че се налага да се вкопчи в ръцете на Робърт.
— Само да си видите лицето! — възкликва. — Вземете си още една! — умолява ме тя. — Вземете си още.
Удава ми се да разговарям насаме с Робърт Дъдли чак вечерта след службата в параклиса. Успявам да застана до него, докато заемаме местата си в голямата зала.
— Казахте ли ѝ? — питам настойчиво.
— Казах ѝ, но тя не желае да говори за това, докато не се върнем в Лондон — казва той. Хвърля поглед напред към най-горната маса, където кралицата обръща рижата си глава назад, за да го потърси с поглед. — Извинете ме.
— Не е ли ядосана? Ще ми прости ли?
— Не знам — казва той. — Казва, че не иска да говори за това до прибирането ни в Лондон. Вие как мислите?
Не зная какво да мисля, освен че всеки ден от обиколката ни сигурно ме доближава все повече до оттеглянето ми в уединение за раждането, а единственият човек, който има мнение по въпроса — не кой да е, а тъкмо Робърт Дъдли (от всички акушерки, които една млада жена би могла да избере), — смята, че сигурно ще родя през септември. Слава Богу, до септември вече ще сме се върнали в Лондон и тогава кралицата ще ми каже как трябва да постъпя. Нищо не би могло да бъде по-лошо от това всекидневно мъчително пътуване, тези ужасни нощи на веселие и този всекидневен ужас от разкриването.
Дворецът Уайтхол
Лондон, лятото на 1561 г.
Получавам позволение да потегля преди свитата на кралицата и да се върна в Лондон. Никой не споменава причината, но го приемам като благосклонност, извоювана ми от Робърт Дъдли, въпреки че той не казва нищо, а кралицата се държи така, сякаш той изобщо не е проговарял. Незабавно отивам в кралските хранилища за скъпоценности, за да намеря малките подаръци за спомен, които Хенри Хърбърт ми даде като залог, че ще спази думата си, но кутията, където пазя скъпоценните си книжа — писмото на Нед, с което потвърждава годежа ни, завещанието му, което пазя с такава обич, и любовните писма на Хърбърт — не е там, където я оставих.
— Взехте ги със себе си! — казва прислужницата ми. — Защото казахте, че са ценни за вас. Така че ги взехте на пътуването.
— Но аз писах на Табита да ги намери тук, и тя каза, че липсват. Не бяха у мен. Не ги взехме.
Тя изглежда озадачена.
— Сигурна съм, че ги опаковах. На сигурно място ли са всичките ви накити?
— Накитите ми нямат нищо общо с това! — възкликвам. — Ясно си спомням, че ви поръчах да занесете кутията с книжата на отговорника за гардероба и да поръчате да ми ги приберат в хранилището за скъпоценности.
— О, онази кутия! — възкликва тя, лицето ѝ внезапно се прояснява. — Да, взех ви я.
— Е, тогава идете да я намерите. Защо не я донесохте веднага? — внезапно обзета от изтощение, се отпускам на леглото си, а после на вратата ми се почуква силно. Скачам на крака и я отварям сама. Отвън стои капитан от личната охрана на кралицата и двама йомени зад него.