Последните Тюдори
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Последните Тюдори». Краткое содержание книги:
— Оставете това. Сега слушайте, Катрин. Не мога да ви изпратя в укритие. Това би направило нещата по-лоши за вас и много лоши за мен. Ще съобщя на кралицата това, което ми казахте, и ще трябва да се изправите пред нея. Тя ще се разгневи много. Не е бивало да се омъжвате без нейно позволение — след като сте наследница на трона, вашият съпруг е от огромна важност за сигурността на кралството. Но вече е свършено, а, слава Богу, можехте да направите много по-лош избор. Той не е испански шпионин или папист, няма претенции в Шотландия. От добро семейство е — реформатор, слава Богу, и се ползва с благосклонност, — а вие очаквате дете, и ако родите момче, това ще облекчи част от натиска върху нея.
— Тя би могла да се омъжи за когото иска, ако има мъжки наследник от протестантско семейство — отбелязвам.
Тъмните очи на Дъдли се стрелват светкавично към мен.
— Наистина би могла — съгласява се той. — Но не е ваша работа да говорите за това. Не се опитвайте да се правите на умница. Съвсем явно е, че не сте такава. Така че ще се приберете в стаята си, а на сутринта си измийте лицето, облечете се и си оправете косата, и чакайте да ви повикам. Ще събудя кралицата рано и ще ѝ кажа това, което ми разказахте.
Понечвам да кажа, че не може да събуди кралицата, че никой не може да влиза сутрин в спалнята ѝ, докато тя не нареди. Но после си спомням свързващата врата между спалните им и разбирам, че Робърт Дъдли може да идва и да си отива, както пожелае.
— Ще ѝ кажете ли, че много, много съжалявам? — питам тихо. — С Нед се влюбихме. Все още го обичам. Никога няма да обичам никого освен него. Не го направих, за да я оскърбя. Не мислех за нищо, освен колко много го обичам.
— Ще направя всичко по силите си да обясня — казва кратко Робърт. — Но още сега мога да ви кажа, че тя никога няма да го разбере. Сега си вървете.
Цяла сутрин чакам в стаята си да ме повикат при Елизабет. Призлява ми от страх. От месеци ми прилошава сутрин от бременността: сега ми призлява от страх пред кралицата. Питам се дали някога отново ще се почувствам добре. Питам се дали някога отново ще бъда щастлива. Мисля си за горката си сестра и как тя очакваше да чуе от сестрата на тази кралица дали ще живее или ще умре, и си мисля, че е странно и жестоко и неразбираемо, че Джейн трябваше да умре заради вярата си и че аз трябва да се боя до смърт, защото съм влюбена, и че двете никога няма да можем да поговорим за това. Ще родя племенника ѝ, а той никога няма да я познава.
По пладне една от дамите, Пеги, надзърта през вратата и казва:
— Тя пита за вас. Потегляме по реката. Избрахте лош ден да се скриете.
— Вика ли ме? — в миг се измъквам от стола си и се изправям на крака, пренебрегвайки усещането за замайване.
— Просто иска да знае къде сте. Казах, че сте се успали. Но е по-добре да си покажете лицето.
Поглеждам се набързо в малкото си огледало от ковано сребро. В меките тонове на отражението си виждам красавица: кожа с цвят на сметана, златиста коса, тъмни очи.
— Хайде — казва Пеги сопнато. — Вече се качват в лодките.
— Тя иска да тръгна с вас по реката?
— Не казах ли току-що именно това?
Забързвам зад нея и двете отиваме до кея. Не мога да повярвам, че Елизабет смята да ме разпитва по време на плаването по реката. Мислех, че ще изпрати да ме повикат в мига, щом Робърт Дъдли говори с нея. Не мога да разбера какво става. Елизабет е в лошо настроение от момента на пристигането си в Ипсуич. Градът пламенно поддържа реформираната религия, а Елизабет въздиша по старите ритуали на Църквата. Свещениците тук имат съпруги, а Елизабет копнее за обрекли се на безбрачие духовници, облечени в най-пищни одежди. Тя е такава глупава смесица от реформизъм и папизъм: не гледа на вярата си сериозно като Джейн. Обещали са ѝ да представят пред нея пиеса на лодки по водата, за да отклонят ума ѝ от оплакванията ѝ и всички трябва да заемем местата си на един от големите търговски кораби, да вечеряме и да гледаме пиесата, подготвена за забавление на Елизабет.
Робърт Дъдли е до нея и среща неспокойния ми питащ поглед с изражение на пълно безразличие. Явно не трябва да търся никаква помощ от него. Елизабет накланя глава в отговор на реверанса ми, но не ме повиква при себе си. Не е нито ядосана, нито обзета от съчувствие, същата е, каквато е винаги — смразяваща. За момент си помислям, че не може да ѝ е казал каквото и да е, че куражът му е изневерил в последния момент. Един лек жест с ръка зад гърба му ме предупреждава да не казвам нищо и да не правя нищо, и аз отново правя реверанс и отстъпвам назад.
Корабът е закотвен, а отливът го кара да изопва въжето и да се люлее и накланя. Движението е ужасно — корабът се люшка едновременно от една на друга страна и нагоре-надолу. Далеч по-лошо е от плаването в баржа с весла. Чувствам как жлъчният сок се надига в дъното на гърлото ми, а устата ми е пълна със солени пръски.