Последните Тюдори

— Кога?

Поглеждам го.

— Какво „кога“, сър Робърт?

— Кога очаквате бебето си? Кога ще се роди?

— Не зная — казвам. — Не съм сигурна. Скоро, мисля.

— За Бога! — той губи самообладание и повишава тон. — Сигурно знаете кога сте се омъжили и сте консумирали брака си. Сигурно имате някаква обща представа.

— Оженихме се през декември, в неговата къща — казвам. Усмихвам се при спомена как двете с Джейни се подхлъзвахме и пързаляхме в калта, докато вървяхме по брега към къщата на Нед.

— Значи следващия месец — казва Робърт.

— Така ли?

— Нещо такова. Обикновено трае около девет месеца.

— Така ли?

— Нима не знаете? За Бога! Не ви ли прегледа акушерка?

Не мога да призная, че си лягахме заедно, преди да се оженим.

— Как можех да се видя с акушерка?

Раздразнението внезапно го напуска, когато осъзнава колко напълно сама съм. Нямам майка, която да ме посъветва, сестра ми е мъртва, а не си намерих приятелка, която да замести Джейни. Паднала съм толкова ниско, че съм била принудена да отида при него.

— Да, разбира се — казва тихо. — Бедното девойче.

— Надявах се да ми помогнете — казвам смирено. — Заради сестра ми Джейн. Тя се омъжи за брат ви. Планът беше на баща ви. Оттогава нищо не върви както трябва за нас.

Жестът му ме кара да замлъкна.

— Повече нито дума за нея — казва. — И не ви прилича да споменавате името ѝ. Не и във вашето състояние.

— Аз съм омъжена жена — заявявам твърдо. — Тя нямаше да ме осъди, задето съм се омъжила по любов.

— В такъв случай къде е съпругът ви?

Запъвам се:

— Знаете, че не ми е известно.

— Изобщо не сте получили вест от него?

Поклащам глава.

Робърт Дъдли се отпуска в един стол до огнището, но не ме кани да седна. Хващам се за високата облегалка на другия стол и се облягам на нея. Той взема нож от една странична масичка и го върти насам-натам, улавяйки с него светлината, докато мисли.

— Значи няма никакво съмнение, че детето е от Нед — казва. — Сега ми кажете истината. Категорично.

— Никакво съмнение — казвам, преглъщайки оскърблението.

— И когато се прибере у дома, ще го признае за свое?

— Не може да отрече.

— И имате доказателство за женитбата си?

В отговор му показвам верижката на врата си, с годежния пръстен с диамант и венчалния си пръстен с пет брънки.

— Виждам, че имате пръстен — казва той сухо. — Кои бяха свидетелите ви?

— Джейни — казвам. — Но тя е мъртва.

— Но имаше и други присъстващи?

— Само свещеникът.

— Истински свещеник, със собствена енория?

— Познат на Джейни.

Той кимва.

— И имате писма от Сиймор. Даде ли ви пари? Даде ли ви документи за поземлено дарение?

— Имам писмо, което потвърждава годежа, а в завещанието му съм посочена като негова съпруга и наследница — казвам гордо.

Робърт кимва.

— Имам стихотворение — казвам.

Той слага ръка на челото си и разтърква очи, сякаш се опитва да сдържи смеха си.