Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
И нещастието не закъсня. Самата свекърва имаше пръст в него: в началото на войната се появи човек без документи и помоли да го подслонят. Ръководейки се от семейните и общохристиянските убеждения, свекървата приюти дезертьора, без да си направи труда да се посъветва с младите. Дезертьорът прекара две денонощия у тях, замина, някъде го хванали и на разпита издал в кой дом е бил приютен. Самата свекърва наближаваше осемдесетте и затова я оставиха на мира, но бе решено да арестуват петдесетгодишния й син и неговата четиридесетгодишна жена. На следствието се опитаха да установят дали дезертьорът е техен роднина и ако се окажеше, че е такъв, това доста щеше да им помогне: щеше да се възприеме като постъпка от прост егоистичен характер, напълно разбираема и дори извинителна. Но онзи не им се падаше никакъв и така Кадмини получиха по десет години, но не като съучастници на дезертьора, а като врагове на отечеството, съзнателно подкопаващи мощта на Червената армия. Войната свърши и онзи дезертьор бе освободен по време на великата сталинска амнистия през 1945 година (историците ще си блъскат главите, без да могат да разберат защо именно на дезертьорите простиха първо преди всички останали и то без никакви ограничения). Онзи въобще бе забравил, че е нощувал в някакъв си дом, че някой бе пострадал заради него. Амнистията не се отнасяше за Кадмини, защото те не бяха някакви си дезертьори, а врагове. Излежаха полагаемия им се десетгодишен затвор, но пак не ги пуснаха да си отидат: та нали те бяха действали не поединично, а групово, бяха организация! мъж и жена! — и им се полагаше да прекарат остатъка от живота си във вечно заточение. Очаквайки такова развитие на нещата, Кадмини предварително бяха приготвили молба, в която настояваха поне да бъдат на едно и също място на заточение. Никой открито не им отказа и сякаш молбата им бе напълно законна, но все пак мъжа изпратиха в Южен Казахстан, а жена му — в Красноярския край. Може би искаха да ги разделят като членове на една и съща организация? Не, това стана не защото искаха да ги накажат, а защото в апарата на министерството на вътрешните работи просто нямаше такъв човек, който да бъде длъжен да следи да не се разделят такива семейства; така и не се събраха. Съпругата, наближаваща петдесетте, отиде в тайгата, където освен сечището, познато й от лагера, нямаше нищо друго. (Но Елена. Александровна и сега си спомня енисейската тайга с великолепните пейзажи!) Цяла година пишеха непрекъснато жалби до Москва и едва накрая се появи спецконвой, който доведе Елена Александровна тук, в Уш Терек.
Как да не се радват сега на живота! Как да не обичат Уш Терек и своята глинена полуземлянка! За какво друго можеха да мечтаят?
Вечно заточение? Нека бъде така! За тази цяла вечност може напълно да се изучи климата на Уш Терек! Николай Иванович купува три термометъра, слага буркан, за да следи валежите, а за апарата за изчисляване скоростта на вятъра се обръща към Ина Щрьом, десетокласничка, отговорничка за държавния метеорологичен пункт. В него всичко може да се случи, но Николай Иванович води дневника си със завидна статистическа строгост.
Още като дете бе възприел от баща си, инженер по съобщителните връзки, любовта към точността и реда. А и педант ли е бил Короленко, който е казал (Николай Иванович цитира), че «редът в работите ни следи за нашия душевен покой». Другата любима поговорка на доктор Кадмин бе: «Нещата знаят своите места, а ние сме длъжни да не им пречим.»
През зимните вечери Николай Иванович има любимо занимание: харесва му да подвързва книги, да придава на дрипавите, изпокъсани страници приятен вид. Дори в Уш Терек му направиха преса за подвързване и много остър нож за обрязване.
Едва купили полуземлянката, Кадмини започват да икономисват от всичко — доизносват старите дрехи, а парите спестяват за радиоприемник с батерии. После трябва да помолят продавач в магазина да им запази батерии, защото получават много рядко; преди това трябва да се преборят с ужаса, който изпитват всички заточени: какво ще си помисли оперативният пълномощник? Дали не са замислили цялата тази работа, за да слушат Би Би Си? Но ужасът е преодолян, батериите са получени, радиото е включено и музиката, райската музика за ухото на арестанта — Пучини, Сибелиус, Бортянски, всеки ден оглася хралупата на Кадмини. И ето — техният свят е пълен, вече няма какво да се желае.
А с пролетта — вечерите за радио са кратки, идват грижите, свързани с градината. Четиристотинте метра на градината им Николай Иванович обработва толкова енергично и засажда толкова умно, че дори и княз Болконски не може да се сравни с него с всичките си архитекти и плодородни земи. Въпреки шестдесетте си години Николай Иванович бе все още доста деен; работеше в болницата за двама, а бе готов и всяка нощ, ако го повикат, да отиде да изражда. По улиците на селището той не просто върви, а лети, без да се притеснява, че брадата му е бяла; развява полите на дългото си сако от док, съшито от Елена Александровна. А за лопата вече няма почти никакви сили — половин час работа сутрин и започвала се задъхва. Но нека ръцете и сърцето се уморяват, затова пък плановете му са почти идеални. Той развежда Олег по още голата градина, чиято граница от задната страна е обозначена с две колчета, и се хвали: