Време да се живее и време да се мре
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Матей Чернев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време да се живее и време да се мре». Краткое содержание книги:
— Трябва да вървя.
— Връщам ви книгата за Швейцария — каза Гребер. — Малко е поизмокрена. Бях я загубил, но я намерих отново.
— Не трябваше да я спасявате от бомбардировката. Мечтите не трябва никога да се спасяват.
— Напротив — каза Гребер. — Какво друго ще спасим?
— Вярата. Мечтите се раждат отново сами.
— Слава Богу! В противен случай бих се обесил тук на място!
— Колко сте млад! — каза Полман. — Но какво говоря? Вие наистина сте много млад — той си облече палтото. — Винаги си бях представял младостта съвсем другояче.
— И аз също — каза Гребер.
Йозеф беше правилно осведомен. Клисарят на черквата „Света Катерина“ се съгласяваше да приеме за пазене нещата, които му поверяваха. Гребер му остави раницата си. После отиде в квартирната служба. Тя беше преместена и се намираше сега в кабинета по естествена история на едно училище. Един рафт с карти и един долап с препарати в спирт напомняха още за бившето предназначение на помещението. Чиновничката беше използувала няколко стъкленици, за да притисне книжата. В тях имаше змии, жаби и гущери. Една препарирана катеричка, с лешник в лапите си, гледаше упорито Гребер със стъклените си очи. Чиновничката беше усмихната възрастна дама с посивели коси.
— Ще впиша името ви в списъка на бездомните — каза тя. — Имате ли някакъв адрес?
— Не.
— Тогава ще трябва да минете отново, за да видите дали сме ви намерили нещо.
— Има ли смисъл?
— Абсолютно никакъв. Има шест хиляди души преди вас. Постарайте се да се справите сам.
Той се върна на „Янплац“ и почука на вратата на Полман. Никой не отговори. Почака малко. След това се отправи към „Мариенщрасе“, за да види какво е станало там.
Къщата на Елизабет беше изгоряла до етажа на блоковия отговорник. Пожарната се бе намесила в последния момент. Водата още се стичаше отвсякъде. От апартамента на Елизабет не бе останало нищо. Креслото, което той беше изнесъл, бе изчезнало. Видя само чифт мокри сини ръкавици, забравени в канавката.
Гребер забеляза лицето на блоковия отговорник зад пердето на жилището му. Спомни си, че му беше обещал пури. Това обещание като че ли представляваше, с всичко останало, част от един далечен и разрушен свят. Но още нищо не се знаеше. Той реши да отиде при Алфонс. Нали и без това имаше нужда от продукти за вечеря.
Само една къща беше засегната. Градините се къпеха в утринната светлина, брезите шумоляха под полъха на вятъра, златото на нарцисите блестеше тайнствено в тревата и първите цъфнали дървета изглеждаха сякаш покрити от рояк бели и розови пеперуди. Само къщата на Биндинг представляваше куп развалини, надвиснали над кратер, пълен с вода, в който се отразяваше небето. Застанал до оградата, Гребер гледаше и не вярваше на очите си. Без сам да знае защо, той винаги бе мислил, че нищо не може да се случи на Алфонс. Той бутна вратата на оградата и влезе. Басейнчето за птички бе превърнато в прах. Входната врата на къщата висеше закачена на един люляков храст. Еленови рога стърчаха из тревата, сякаш животните бяха заровени в земята. Някакво килимче се развяваше на един клон, като знаме на варварин-завоевател. Бутилка коняк „Наполеон“, невредима и изправена, като че ли посадена в една леха с цветя, приличаше на кратуна, израснала там случайно през нощта.
Гребер я взе, прегледа я и след това я пъхна в джоба на шинела си. „Мазето изглежда е издържало и те са изнесли бутилките, като са забравили една“ — помисли си той.
Заобиколи къщата. Вратата на кухнята беше на мястото си. Той я отвори. Нещо се размърда.
— Госпожа Клайнерт — извика той. Отговори му силно ридание, Жената стана и излезе от полуразрушената стая.
— Горкият г-н Биндинг! Той беше толкова добър!
— Какво се е случило? Ранен ли е?
— Той е мъртъв. Мъртъв, господин Гребер. Той, който така обичаше живота!
— Мъртъв?
— Да. Мъчно е да се повярва, нали?
Гребер се съгласи с нея. Винаги е мъчно да се повярва на смъртта, дори и когато тя се е превърнала в толкова често явление.
— Как стана това? — попита той.
— Той беше в избата, но избата не издържа.
— Разбира се, тя не е построена, за да издържа бомби от голям калибър. Но защо не отиде в скривалището на „Зайделплац“? То е само на няколко минути оттука.
— Той мислеше, че няма да има нищо. Освен това… — г-жа Клайнерт се поколеба — с него беше и една дама.