Време да се живее и време да се мре

— Партията го изпрати.

— Оттук ли ще тръгне погребалната процесия?

— Да. Вдругиден в девет часа.

— Ще дойда.

— Г-н Биндинг ще бъде много доволен! Гребер погледна г-жа Клайнерт.

— На небето — прибави тя. — Той толкова ви уважаваше.

— Мене ли? Защо?

— Той казваше, че вие сте били единственият човек от неговите познати, който никога нищо не му е искал, и също защото вие сте били през цялото време на фронта.

Гребер постоя малко пред ковчега. Чувствуваше някаква смътна скръб, но нищо повече. И именно затова изпитваше срам пред добрата жена, обляна в сълзи.

— Какво ще правите с всичко това? — попита той, като посочи към рафтовете.

Г-жа Клайнерт внезапно се оживи.

— Вземете колкото искате, г-н Гребер! После ще попадне в чужди ръце.

— Запазете ги за вас! В края на краищата вие сама сте ги приготовлявали!

— Аз вече сложих малко настрана. Не мога всичко да взема. Вземете каквото искате, господин Гребер. Хората от партията, които идваха, си облещиха очите. По-добре ще е да има по-малко неща. Нали разбирате? Ще помислят, че г-н Биндинг се е занимавал с черна борса.

— Има защо да помислят така.

— Точно затова. А когато другите се върнат, всичко ще попадне в чужди ръце. Вие поне бяхте приятел на г-н Биндинг. Той сигурно ще предпочете вие да се възползувате от тях, отколкото някой друг.

— Няма ли роднини?

— Баща му е още жив. Но нали знаете в какви отношения беше с г-н Биндинг? Освен това, за него има достатъчно. Във втората изба има още цял куп непокътнати буркани. Вземете всичко, което ви трябва.

Добрата жена се втурна към рафтовете и взе няколко кутии, които постави върху ковчега. Тя щеше да донесе още, когато се сети, прибра първите кутии и ги отнесе в кухнята.

— За момент, г-жа Клайнерт — каза Гребер. — Ако трябва да взема нещо, по-добре е да направим внимателен подбор. — Той заразглежда кутиите. — Ето аспержи. Холандски аспержи. Не ми трябват. Можем също да оставим сарделите с масло и свинската пача.

— Имате право. Смаяла съм се от вчера насам. Тя опакова цял куп върху един кухненски стол.

— Прекалено много са — каза Гребер. — Как смятате, че ще мога да ги отнеса всичките?

— Ще ги вземете на два или три пъти. Защо да ги оставяме да попаднат в чужди ръце, господин Гребер? Вие сте войник, имате по-голямо право, отколкото всички тия нацисти, които си стоят на топло в къщи!

„Наистина — помисли си Гребер — и Елизабет, и Полман, и Йозеф имат еднакво право с мен. Ще бъда магаре, ако не ги взема. На Алфонс няма да му стане нито по-топло, нито по-студено.“ Само по-късно, когато се отдалечаваше от къщата в развалини, той се замисли върху случайността, поради която не остана да живее при Алфонс и благодарение на която не беше убит заедно с него.