Вендета: Отмъщението на Лъки
- Автор: Коллинз Джекки
- Серия: Лъки Сантанджело #4
- Язык: болгарский
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Вендета: Отмъщението на Лъки». Краткое содержание книги:
Що се отнася до „Конкуест инвестмънтс“, агентите на Буги все още ровеха из камарите информация, опитвайки се да открият кой точно контролира компанията.
Пристигнаха в къщата в Малибу точно след пладне. Буги я последва в предната стая.
— Каква ще е първата ни крачка?
— Ще ударя, когато имам цялата информация пред себе си — каза Лъки. — Днес трябва да се погрижа за личните си работи. Утре ще посетя Сара Дърбън — да видя какво има да каже за много женения си приятел. — Тя спря за момент, посягайки за цигара. — Знаеш ли, Буг, Мортън е ключът към това, да си върна студиото.
— Има някой, с когото искам да се срещнеш по-късно — обади се Буги. — Може да дойде тук в шест следобед.
— Кой? — попита тя любопитно.
— Личност, с която ще ти е интересно да поговориш.
Беше се научила никога да не задава въпроси на Буги.
Беше успокоително да си бъде у дома, въпреки че пощенската й кутия бе пълна, а телефонният секретар преливаше от съобщения — включително и няколко от Алекс Уудс.
Позвъни на Киоко, който забърза насам, нетърпелив да се върне на работа. Беше напуснал „Пантър“ същия ден, в който си бе тръгнала и Лъки. Хубавото беше, че той знаеше всичко, което става, а и негов близък приятел все още работеше в студиото. Според всички доклади, Мики Столи го ръководеше като полудял тиранин — уволняваше хора и ги заменяше със собствения се екип колкото се може по-бързо.
— Променил ли е плана? — попита тя.
— Нищо от това, което се прави в момента — отговори Киоко.
— Какво става с „Гангстери“?
— Все още е в ход.
— Ами Ландсман — тя там ли е?
— Обядва всеки ден в ресторанта на студиото — на твоята маса.
Лъки побесня, като си представи как Дона седи там, преглъща и си мисли, че е победила, че е по-умна от Лъки Сантейнджело.
Но не задълго… О, не, не задълго… Възмездието щеше да доведе ада със себе си.
„Никога не се ебавай със Сантейнджело.“
ГЛАВА 41
Кога щеше да свърши това мъчение? Лени не знаеше колко още може да издържи. Последния път, когато един от неговите похитители беше дошъл в пещерата с храна, той го беше ритнал в лицето. Мъжът бе изревал поток от чужди думи и бе избягал. Лени не се беше притеснил.
МАЙНАТА ТИ — беше извикал той подире му. — ИЗОБЩО НЕ МИ ПУКА ВЕЧЕ. ЧУВАШ ЛИ МЕ, БОКЛУК ТАКЪВ? НЕ МИ ПУКА ДАЛИ ЩЕ ЯМ, НЕ МИ ПУКА ДАЛИ ЩЕ СПЯ. ПО-СКОРО БИХ УМРЯЛ, ОТКОЛКОТО ДА СТОЯ ЗАТВОРЕН В ТАЗИ ДЯВОЛСКА ДУПКА.
Знаеше, че сигурно изглежда като полудял с дългата си заплетена брада, сплъстена коса и изпочупени нокти. Но какво значение имаше това? Нямаше кой да го види.
Преди седмица беше открил стърчащо парче скала, заклещено в стените на пещерата. Бе му отнело много време, но накрая бе успял да го измъкне. Оттогава се беше съсредоточил върху това, да освободи глезена си от веригата. По няколко часа на ден работеше върху ръждясалите окови и се молеше да успее.
Да. Да не би да си правеше майтап? Може би след още шест месеца.
През последните няколко дена само единият от мъжете се беше появявал с храната му. Никой не му каза защо. Никой не говореше с него и това СТРАШНО ГО ВЛУДЯВАШЕ!
Какво щеше да стане, ако и двамата загинеха? Щяха ли да го оставят да умре от глад? Дали още някой знаеше, че е тук? Седмици, месеци наред се бе опитвал да контактува с тях. Те отказваха да го слушат. Бяха като роботи, като шибани роботи.
Днес смяташе да започне изпълнението на план, който беше обмислял от известно време. Когато мъжът дойдеше с храната му, щеше да го сграбчи и да опре острото парче камък на гърлото му. След това щеше да го заплаши, че ще му пререже гръкляна, ако оня не го освободи.
Отчаяните хора вършат отчаяни неща.
— ХЕЙ, ЛЪКИ — извика той на висок глас. — КАК СИ ДНЕС, ДЕЧКО?
Не, не трябваше да я нарича „дечко“ — така й викаше Джино. Не трябваше да застава между нея и татко. Между нея и баща й съществуваше силна връзка. Лени не ревнуваше — знаеше колко много са преживели двамата заедно.
— Но мене обичаш повече, нали, скъпа? — измърмори той трескаво. — Ти и аз — ние сме духовно свързани. — След това отново започна да вика: — КЪДЕ СИ, ЛЪКИ? КАКВО ПРАВИШ? ЗАЩО, ПО ДЯВОЛИТЕ, НЕ МЕ ИЗМЪКНЕШ ОТТУК?
Някъде в късния следобед чу някой да идва. Когато и да дойдеха похитителите му, той можеше да улови ехото от стъпките им много преди да се появят. Той се взе в ръце — беше готов на всичко. Това беше. Този беше денят, когато или щеше да умре, или да избяга.
По дяволите! Докато чакаше, чуваше сърцето си да бие в гърдите му — да подскача нагоре-надолу като топка за пинг-понг.