Червеният корсар
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Червеният корсар». Краткое содержание книги:
Мисис Уилис мълча няколко минути. През цялото това време тя нито за миг не откъсваше очи от спокойната и неподвижна фигура на човека, който продължаваше да стои в невъзмутимата си поза, далеч от цялата тая тълпа, която съумявате ла държи напълно във властта си.
Гувернантката изучаваше и най-малката подробност във външността му, сякаш не искаше нищо да убегне от погледа й. Обаче, като въздъхна дълбоко и облекчително, тя си спомни, че не е сама и че другите мълчаливо чакат да завърши размишленията си. Без да се смущава от разсеяността, която й беше толкова обичайно състояние, че никак не учудваше нейната възпитаница, тя продължи разговора оттам, откъдето сама го бе прекъснала, като се обърна отново към Уайлдър.
— Отдавна ли се познавате с капитан Хайдегер? — попита тя.
— Срещали сме се преди.
— Ако се съди по презимето му, трябва да е немец по произход. На мен то е неизвестно. А едно време почти нямаше офицер с неговия чин, когото да не познавам поне по име. Отдавна ли се е преселило
семейството му в Англия?
— На този въпрос самият той може най-добре да ви отговори — каза Уайлдър, с радост забелязвайки, че обектът на диалога им се приближава. — А сега, госпожо, дългът ме зове на друго място.
Уайлдър се отдалечи неохотно, и ако в душата на някоя от спътничките му се бе пробудило някакво подозрение, те непременно щяха да Забележат недоверчивия поглед, с който наблюдаваше командира, докато той им поднасяше приветствията си. В държането на Корсаря обаче нямаше нищо, което би дало основание за такава ревнива бдителност.
Напротив, той беше студен и разсеян и се намеси в разговора им като че ли повече от чувство на задължение и гостоприемство, отколкото заради някакво удоволствие, което би почерпил от общуването си с тях. И все пак обноските му бяха любезни, а гласът му — мек като ветреца, който полъхваше от благодатните острови, които се виждаха в далечината.
— Ето една гледка — каза той, сочейки към ниските синкави възвишения на брега, — от която обитателят на сушата се възхищава, а морякът се ужасява.
— Нима на моряците е толкова противно да гледат земи, където на милиони хора като тях им е приятно да живеят? — запита Гъртруд (към която специално бяха отправени думите му) с прямота, показваща сама по себе си, че в чистата й, доверчива душа не се промъкваше ни най-малко подозрение какъв е той в действителност.
— Между които е и мис Грейсън — отвърна той с лек поклон и усмивка, в която зад шеговитостта може би се криеше ирония. — След опасностите, на които сте били изложени, дори аз, такова закоравяло и упорито морско чудовище, не бих имал основание да недоволствувам от вашето отвращение към стихията, сред която живеем. И все пак, както виждате, тя не е съвсем лишена от прелести. Дори езеро, разположено в пределите на оня там континент, не може да е така спокойно и гладко, както тази част на океана. Ако бяхме на няколко градуса по на юг, щях да ви покажа пейзажи със скали и планини, със заливи и раззеленени хълмове, с подскачащи китове и безгрижни рибари, с далечни къщурки и бавно движещи се платна — гледка, чието описание би доставило наслада на лъчезарните очи на всяка жена.
— И все пак картината, която описвате, е свързана повече със сушата. В противовес на този пейзаж аз бих ви завела на север и бих ви показала черните дъждовни облаци, бурното зелено море, останките от разбити кораби и плитчините, къщите, хълмовете и планините, които изникват само във въображението на давещия се, и платната, избелели от водата, в която се крие кръвожадната акула или отвратителният полип.
Гъртруд му отговори в същия дух, но от прокрадналия се в гласа й трепет личеше, че в паметта й също се мяркаха страшни картини. Корсарят бързо забеляза тази промяна. В желанието си да пропъди всякакъв спомен, който би й причинил болка, той ловко, но деликатно даде нова насока на разговора.
— Има хора, които мислят, че по море няма никакви развлечения — рече той. — За страдащ от носталгия и морска болест отчаян обитател на сушата може и да е така; ала за човек, който има достатъчно силен дух, за да потиска животинските нагони, е съвсем друго. Например ние уреждаме редовно балове и на кораба си имаме артисти, които, макар и да не могат да правят точно такива стъпки, както примабалерината в някой балет, все пак умеят да изпълняват фигурите си дори в буря, с което не би могъл да се похвали и най-изкусният акробат на сушата.
— За нас, невежите обитатели на terra firma, бал без жени би бил твърде невесело развлечение.
— Хм! Вярно, няма да е зле да има някоя и друга дама. Но ние си имаме и театър. Разни фарсове, комедии и трагедии ни помагат да убиваме времето. Ето оня човек, дето се е излегнал на реята на формарсела като ленива змия, грееща се на слънце върху клона на някое дърво, може „да ревука като гургуличе-сукалче“134! А там е един последовател на Момус135, способен да предизвика усмивка върху устните на монах, страдащ от морска болест. Мисля, че по-добра препоръка не му трябва.
134
Цитат от „Сън в лятна нощ“ на Шекспир. Б.пр.
135
Момус — в гръцката митология бог на насмешката. Б.пр.