Ловът на „Червения октомври“
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловът на „Червения октомври“». Краткое содержание книги:
ДЕСЕТИ ДЕН
12 декември, неделя
Център за управление на SOSUS
В Центъра за управление на SOSUS в Норфолк положението ставаше все по-трудно. Съединените американски щати просто нямаха технологии за проследяване на подводници в дълбоки океански басейни. Рецепторите на SOSUS бяха разположени главно в каналите в плитките води — в подножието на подводни рифове и плата. Тази липса на технологии определяше и стратегията на натовските страни. При една голяма война със Съветския съюз Северноатлантическият блок би използвал SOSUS бариерата Гренландия—Исландия—Великобритания като огромна алармена система срещу крадци — когато съветските подводници я наближат, съюзническите подводници и патрулните самолети на противолодъчната отбрана ще се опитат да ги унищожат, преди да са я преминали.
Въпреки това никой не очакваше бариерата да спре повече от половината от атакуващите подводници и с тези, които успееха да се промъкнат, трябваше да се справят с други средства. Дълбоките океански басейни просто бяха прекалено широки и прекалено дълбоки — средната дълбочина беше над две мили — за да могат да бъдат осеяни със сензори като каналите в плитките води. Това беше нож с две остриета. При война целта на НАТО щеше да бъде да запази Атлантическия мост и презокеанската търговия, а целта на Съветския съюз — явно да я пресече. Подводниците ще трябва да се разпръснат из огромния океан, за да покрият многото възможни маршрути на конвоите. Съответно стратегията на НАТО зад SOSUS бариерите беше да събира големи конвои, всеки от които да бъде съпровождан от разрушители, хеликоптери и самолети. Ескортът трябваше да се опита да създаде защитен балон с диаметър от около сто мили. В рамките на този балон не можеше да има вражески подводници — ако те се промъкнеха вътре, щяха да бъдат открити и унищожени или просто пропъдени за известно време, достатъчно за преминаването на конвоя. И докато системата за звуково разузнаване (SOSUS) беше предназначена да неутрализира точно определено огромно морско пространство, стратегията в дълбоките басейни се основаваше на подвижност — движеща се зона, защитаваща жизненоважното северноатлантическо корабоплаване.
Като цяло това беше разумна стратегия, но не можеше да бъде изпробвана на практика и за съжаление в момента беше до голяма степен безполезна. Сега, когато всички тези съветски „Алфа“ и „Виктор“ вече бяха срещу американските брегове, а последните „Чарли“, „Ехо“ и „Новембър“ се прибираха в базите, главният екран, в който капитан Куентин се взираше, вече не беше изпълнен с малки почти незабележими червени точици, а с големи кръгове. Всяка точка или кръг обозначаваше положението на съветска подводница. Кръгът беше предполагаемо местонахождение, изчислено въз основа на скоростта, с която дадена подводница можеше да се движи, без да вдига толкова шум, че да бъде локализирана от многото сензори. Някои кръгове имаха диаметър десет мили, някои достигаха до петдесет; ако се налагаше подводницата отново да бъде локализирана точно, трябваше да се претърси район с площ от седемдесет и осем до две хиляди квадратни мили. А подводниците бяха толкова гадно много.
Издирването на подводниците беше работа главно на „Орион“ Р-ЗС. Всеки „Орион“ носеше хидроакустични буйове, въздушни активни и пасивни хидроакустични датчици, които се пускаха от самолет. Когато откриеше нещо, хидроакустичният буй пращаше сигнали до самолета, с който е свързан, и след това автоматично потъваше, за да не попадне в неприятелски ръце. Той имаше ограничена електрическа мощност и съответно ограничен обхват. Още по-лошо беше, че тяхното захранване също беше ограничено. Запасите от хидроакустични буйове вече бяха намалели застрашително и скоро щеше да се наложи да намалят разхода им.
Освен хидроакустичните буйове всеки Р-ЗС носеше издирвателни инфрачервени скенери, които да идентифицират топлинния почерк на ядрената подводница, и детектори за магнитни аномалии (ДМА), които локализираха смущения в магнитното поле на Земята, причинени от огромна буца желязо, като една подводница. ДМА можеха само да откриват магнитни смущения на петстотин метра вляво и вдясно от пътя на самолета, но за това той трябваше да лети ниско, а това означаваше увеличен разход на гориво и ограничена видимост за екипажа. Ограниченията при инфрачервените скенери бяха горе-долу същите.
С други думи, средствата, които се използваха за локализиране на цел, която първо е била открита от SOSUS, или за „обезпаразитяване“ на малка част от океана, през която да мине конвоят, просто не ставаха за претърсване наслуки на дълбокия океан.