Скандал
- Автор: Джойс Бренда
- Серия: saint georges #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Скандал». Краткое содержание книги:
— Ще платиш ли на Феърхейвън?
— Да. Още утре сутринта.
В такъв случаи Феърхейвън щеше да си мълчи. Мисълта я изпълни с огромно облекчение, нищо че нещастието на Дом не би трябвало да я вълнува.
Той продължаваше да я гледа втренчено. Макар очите му бяха приковани в лицето й, Ан се смути и побърза да затвори деколтето на пеньоара си и да го стисне здраво. Погледът му веднага се плъзна към побелелите кокалчета на ръката й и тя мигом съжали за необмисления си порив към благоприличие.
Усети, че се изчервява. Когато погледите им се срещнаха отново, Ан съзря многозначителния блясък в зениците му. Стомахът й се сви. Дали Дом се досещаше, че все още го намира, за привлекателен? Дали се досещаше и за останалото?
Възможно ли бе да е убиец? Не, това беше абсурдно, въпреки че той имаше много по-силен мотив от когото и да било друг. И все пак… Дали знаеше за какво мисли в момента тя? Дали Патрик и Бел не бяха прави?
Ан облиза напуканите си устни. Не, Дом не можеше да знае, не можеше да се досеща. Просто се бе поддала на въображението и страха си, защото бе късна вечер и двамата бяха сами. Тя се усмихна неуверено.
Очите на Дом придобиха студен блясък. Не отвърна на усмивката й.
Ан бавно се изправи на крака. Цялото й тяло гореше. Имаше чувството, че ще се задуши от топлина. Без да поглежда към Дом, тя отиде до прозореца и се помъчи да го отвори. Едва след няколко неуспешни опита осъзна, че е залостен. Накрая го разтвори рязко и пое голяма глътка от хладния нощен въздух. Погледът на Дом изгаряше гърба й. Защо не си отиваше?
Ан си напомни, че ако Дом наистина е искал да я убие, щеше вече отдавна да го е сторил. Отново й хрумна, че виновникът навярно е той, но намерението му е само да я уплаши. Може би просто искаше да я отстрани от Уейвърли Хол?
Тя се обърна към него. Както бе предполагала, той я гледаше втренчено. Ами ако беше невинен? Ако най-тежкото му престъпление бе това, че я беше прелъстил, без да изпитва нищо към нея? Ако беше така, то Ан бе морално задължена да застане твърдо до него в този момент, когато целият му живот бе на път да се сгромоляса.
Тягостното мълчание се бе проточило прекалено дълго. Тя се насили да заговори.
— Има ли още нещо?
— Да — отвърна Дом с равен глас. — Има.
Ан внезапно разбра.
Погледът му се плъзна към ръката й, която все още стискаше пеньоара, сетне встрани от нея. Зърната на гърдите й бяха станали твърди и изпъкнали и той без съмнение бе забелязал това.
Дом стисна челюст. Погледите им се срещнаха.
Сърцето й бе започнала да тупти прекалено бързо.
— Време е да си тръгваш.
— Защо?
Ан загуби самообладание.
— Какво си въобразяваш?! Какво искаш?! Ти си луд! — извика тя.
— Може би. — Дом сви устни. — Не се ли досещаш какво искам, Ан? От какво се нуждая?
— Не. — Това не бе отговор, а отказ.
— Ела, Ан. — Гласът му беше дрезгав и мамещ. Той се приближи до нея. Ан не бе способна да помръдне. Ръката му обгърна свития й юмрук.
— Искам д-да си отидеш.
Дом вдигна вежди.
— Наистина ли? Аз пък мисля, че не е така.
— Грешиш — промълви тя.
За миг той замълча без да откъсва очи от нея.
— Искам да знам дали съжаляваш за това, което ме сполетя.
Ан навлажни устни, но не направи дори плах опит да отдръпне ръката си. Цялото й тяло трепереше. А Дом стоеше толкова близо до нея, че бедрото й докосваше коляното му.
— Разбира се, че съжалявам.
Той се усмихна накриво.
— Колко?
Тя го погледна стреснато.
— Моля?
Погледът му се спусна по тялото й.
— Колко дълбоко съжаляваш, Ан? Толкова, че да съжаляваш и за отчуждението помежду ни? Толкова, че да промениш решението си? Да ме утешиш? Да ме поканиш в леглото си?
Този път Ан се помъчи да издърпа ръката си, но това само го накара да я стисне още по-силно. Държеше я здраво, почти грубо, без никакво намерение да я пуска. Внезапно тя се уплаши.
Дом се наведе към нея и гърдите й докоснаха голата му гръд.
— Съжаляваш ли дотам, че да ми предложиш тялото си за утеха? — попита тихо той.
Ан си пое дъх. Допирът на кожата му до зърната на гърдите й през тънката копринена нощница и звукът на топлия му, приглушен глас я изпълваха с трепетна възбуда. Собственото й тяло я бе предало. Беше се отпуснало, разтворило, готово да го посрещне.
— За… за това ли дойде в стаята ми? — прошепна тя.