Скандал

Ан изобщо не възнамеряваше да слиза долу за закуска. Остана в леглото, опитвайки се да не разсъждава за нищо, неспособна да избяга от мислите си, разкъсвана от самообвинения. По-лошото от всичко бе, че не можеше да пропъди от съзнанието си образа на Дом — такъв, какъвто го бе видяла миг преди да излезе разярен от стаята й. Едновременно ядосан и подигравателен. По някаква необяснима причина този спомен я караше се чувства наранена и нещастна.

Сякаш аз съм тази, която се държи несправедливо и му причинява страдания, а не обратното, помисли си Ан.

Беше хапнала лека закуска в леглото. Не и се ставаше, но не можеше да се излежава повече. Тя се измъкна изпод завивките, и позвъни на Бел. Носеше фланелена нощница, закопчана чак до шията, но въпреки това за да се презастрахова срещу евентуално ново неочаквано посещение от страна на Дом, облече върху нея и един фланелен халат — също толкова скромен и също толкова грозен.

Бел влезе в спалнята.

— Мадам?

Беше весела и засмяна. По природа Бел бе много лъчезарно момиче, но Ан имаше чувството, че от известно време насам изглежда по-щастлива от всякога.

— Ще ми приготвиш ли ваната, Бел? — попита тя.

Бел побърза да се подчини. Ан я последва с лениви стъпки, но точно когато се канеше да влезе в будоара си, камериерката излетя отвътре като стрела. Лицето й беше пребледняло, а по бузите й се стичаха сълзи.

Ан се закова на място, обзета от внезапен ужас.

— Бел, какво има? Какво се е случило?

— Не влизайте там, мадам. Недейте! — задавено извика Бел.

Ан избута дребното момиче настрана и рязко отвори вратата на будоара. От устните й се отрони ужасено възклицание.

Нощницата и пеньоарът, които бе носила снощи, докато се любеха с Дом, лежаха на пода. Разкъсани на парчета.