Всичко наопаки

— Ама че сте и вие — смутено се усмихна тя. — Какво говорите…

Дискът тръгна, прозвучаха първите акорди, аз картинно се поклоних и застанах в позиция.

Хем, да знаете, много добре се получи, аз останах доволен. Дана нито веднъж не сбърка и в някои стъпки демонстрира дори определено изящество. Все пак тя е рядко пластично момиче.

— Още веднъж? — предложих. — Да преговорим.

— Хайде — с радост се съгласи тя.

Вторият път се получи по-добре. Направихме го още веднъж. Забелязах увереност. След четвъртия път — лекота. Прехвърлих няколко мелодии на диска и избрах танго с по-бързо темпо.

— Ще рискуваме ли?

Тя решително тръсна глава:

— Ами, риск печели, риск губи!

Виж ти, виж ти, нима това е Дана? Тя ли казва това? Къде е онова смачкано, стеснително, плахо момиченце, на което трябваше да вадя думите с ченгел от устата? Къде е онази Дана, която като от огън се страхуваше от всяко ново нещо?

Справихме се и с бързото танго, макар че Дана на два пъти се препъна и леко се запъхтя.

— Още веднъж? — предложи тя, леко задъхана.

— Непременно. Само че първо си поеми дъх. Между другото, я да ти измерим кръвното, та да знаем какво ни е струвало това темпо.

Бързото темпо не ни беше струвало почти нищо, можех дори да не му обърна внимание — пулсът беше само осемдесет и три, докато в състояние на покой е шейсет — шейсет и две. И кръвното беше прилично, почти не се беше покачило.

Вторият път бързото танго мина съвсем гладко и аз си помислих, че е време да посветим членовете на семейството в нашите общи успехи.

— Искаш ли да повикаме родителите ти — да видят как танцуваш?

— Може ли?

— Че защо не? — не разбрах аз.

— Е, нали няма да танцувам сама, и вие ще танцувате. А може да не искате никой, освен мен да ви гледа как танцувате.

Какво беше това? Деликатност? Или своеобразно проектиране на собствената й стеснителност? Съвсем доскоро Дана изпадаше в паника само при мисълта, че някой може да види колко е непохватна. Нима си мисли, че всички хора са такива, че всички се стесняват от себе си? Тук обаче е важно друго: тя разбира, че е постигнала някакъв успех, и иска родителите й да се зарадват. Колко ни бива двамата!

— Нямам нищо против да ме видят как танцувам — разсмях се аз. — Е, какво, викаме ли ги?

— Викаме ги. Сега ще ги доведа.

След две минути в тренажорната тържествено влезе Лариса Анатолиевна, след нея си проправи път грейналото татенце.

— Ще ви донеса столове — засуетих се аз, но татенцето спря с жест моите гостоприемни напъни.