Всичко наопаки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Преступления правильной жизни #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Всичко наопаки». Краткое содержание книги:
После аз навърших шестнайсет, после седемнайсет, осемнайсет… Растеше и Валка. Притеснявахме се и се дразнехме един от друг, ужасно ни бяха нужни отделни стаи и поне минимална възможност да се уединим, каквато ние нямахме. Баба продължаваше да живее у нас и Ваня все така се хранеше — макар и самостоятелно, но неспретнато и гадно, от носа му постоянно течаха сополи, той така и не се беше научил да използва тоалетната въпреки всички наши усилия да го научим. Все така често боледуваше и целият апартамент сякаш навеки се бе просмукал с миризмата на лекарства и изпражнения.
Той умря внезапно. Сърцето му не издържало. Беше на девет години. Ние с Валка усилено изцеждахме от очите си сълзи, като се преструвахме, че оплакваме загубата. И тогава Вовка направо ни уби.
— Ама защо плачете? — учудено попита той. — Та вие толкова мразехте Ваня, той ви пречеше. Постоянно говорехте, че ви е писнало и няма живот от него. Трябва да се радвате, че вече го няма. Сега баба ще си отиде, аз ще мога да живея с татко и мама и вие ще имате свои стаи. И ще можете да си каните гости.
Озърнах се ужасен. Слава богу, родителите ни не бяха наблизо. Нямаше никого и никой не бе чул това. Но Валка пак реагира по-бързо, тя винаги схващаше за секунди такива неща. Аз още се чудех как ли ще се отнесат татко и мама към думите на Вовка, ако той реши да ги повтори, а Валка вече взе мерки. Аз плеснах четиринайсетгодишния Вовка по тила, нарекох го глупак и излязох след сестра ми.
— … представяш ли си? — звънтеше възбуденото гласче на Валя. — Защо, вика, плачете, трябва да се радвате, че Ваня най-сетне умря. Сега баба ще си отиде, Ваня вече го няма и всеки ще си има отделна стая и ще можем да каним приятели на гости.
Спомням си колко се възхитих тогава на коварството на сестра ми. Как обърна нещата! Хем уж всичко беше истина. Но виновен излизаше вече Вовка, а не ние с нея. Просто изтръпвах от мисълта какво ще стане, ако Вовка преразкаже на родителите ни всички думи, които си бяхме казвали с Валентина в негово присъствие през всичките девет години от живота на Ваня. Та нали ние бяхме сигурни, че той или нищо не разбира, или изобщо не ни чува, а сега излезе, че прекрасно е чувал и разбирал всичко. И което е по-лошо — запомнил го е.
Леле, какво се започна! Татко ревна и нахълта в нашата „детска“ стая да се кара на Вовка, мама се разплака още по-силно и започна да си приготвя капките за сърце, баба се разврещя, че в семейството е израснал изверг на рода човешки…
Направиха Вовка на бъзе и коприва. Родителите ни не му говориха три месеца и естествено, нищо не му се разрешаваше, освен да ходи на училище и на тренировки.
Никакви разходки, никакви кина — нищо. Аз не проумявах защо той си премълча и дори не опита да се защити, да се оправдае, да обясни, че нещата стоят по съвсем друг начин, при това се страхувах, че той все пак ще заговори и не е сигурно, че родителите ни ще повярват на Валка, а не на него. И ние със сестра ми започнахме упорито да повтаряме на Вовка, че е мерзавец и безсърдечен гад, щом можа да каже такива думи за Ванечка. Неслучайно казват: „Повтори сто пъти на някого, че е свиня, и на сто и първия път той ще изгрухти“. Притискахме го със силата на авторитета си на по-големи брат и сестра.
Той така и не каза на родителите ни каква беше истината. Сигурно нашите профилактични мерки бяха подействали.
Веднъж спомена за това:
— Все пак не разбирам защо ме наказаха. Нали казах истината!
— Каква истина? Кажи де, каква истина си казал?
— Че докато Ваня беше жив, всички се чувстваха зле. На всички ни беше тежко. И на мама, и на татко, и на баба, и на нас. Веднъж чух как мама каза на баба, че й иде да се обеси, че не издържа повече, че не разбира защо съдбата я е наказала така и че вече няма сили да търпи това мъчение. На всички им олекна, когато Ваня умря. Защо не бива да се казва такава истина? Защо ме наказаха заради нея?