Всичко наопаки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Преступления правильной жизни #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Всичко наопаки». Краткое содержание книги:
Трябваше да обясня на тоя малоумник, че не всяка истина трябва да се изрича на глас, защото съществуват определени правила, според които живеят хората, и тези правила не бива да се нарушават. Можеш да мислиш каквото искаш, но на глас трябва да говориш само каквото е правилно. А правилното е да се отнасяш към смъртта като към голяма мъка, дори тази смърт да има добри последствия за теб.
— Но това е лицемерие! Това е двуличие! Не може така! — възмути се Вовка.
— Не е двуличие, а спазване на правила.
Никога повече не се върнахме на този въпрос. Повтарям, не мога да кажа със сигурност какво въздействие бяха оказали на Вовка нашите профилактични мерки, но на нас с Валка те определено повлияха: ние толкова старателно го убеждавахме, че е глупак и гад, за да отклоним удара от себе си, че сами повярвахме в това. И още дълги години наричахме по-малкия си брат безнравствен малоумник, безсърдечен егоист, мерзавец, от когото няма да излезе нищо свястно.
Родителите ни също се отнасяха така към него. Те дълго не можаха да простят на Вовка думите, които той изрече в деня на смъртта на Ваня (които той всъщност не беше изричал), и му припомняха този епизод при всеки удобен и неудобен случай. А на нас с Валка ни се размина.
Сега Володя е любимецът на мама, тя не може да му се нарадва и го смята за идеалния син, от когото всички ние трябва да вземаме пример. Ето как се преобръща животът… Или гените си играят така?
Глава 5
За Елена аз разказвах на следователката без лични подробности. Само това ми липсваше — да си признавам за своята глупава, така и останала незавършена, любов. Но за подозренията си споменах. Кой знае — ами ако това се окаже важно за разследването на убийството?
— Значи ти смяташ, че Тарасова е била любовница на Владимир Олегович и детето й е от него — заключи Галина Сергеевна. — Ами добре, ще проверя. Но е странно, че никой дори не продума за това, хем аз ги разпитвах по няколко пъти.
— Може да не знаят — предположих аз. — Или не искат Муза Станиславовна да научи, пазят я, и без това едва се крепи.
— Възможно е, възможно е — поклати глава Парфенюк.
— Гледам, че животът ви там е богат на събития. Откога разговаряме с тебе, кажи го, вече пети ден, а още не сме минали първите шест месеца от работата ти при тях.
— Само в началото беше така. После всичко се разми.
— Охо? — Тя повдигна вежди. — И защо така?
— Ами всичко се превърна в ежедневие, вече не обръщах внимание на нищо. И изобщо, бях в депресия. Мислех само за своите травми и за погубения си живот. Съвзех се едва когато…
Запънах се. Следователката ме погледна с любопитство.
— Е, кога се съвзе, приятелю сърдечни?
… когато разбрах, че повече не бива да пия така. Не че се напивах до смърт, както онзи път, когато татенцето забеляза. Пиех умерено, но всеки ден. Отначало в клубните компании, после все по-често вкъщи сам, защото катастрофално не си доспивах и гледах да си лягам по-рано. Прибирах се от работа, пиех и лягах да спя.
Всичко, което вършех в работата си, го правех автоматично, без да се замислям за нищо и наистина, без да обръщам внимание на каквото и да било. Ако не беше стрелковият клуб всеки вторник, четвъртък и събота, сигурно дори не бих могъл да кажа кой ден от седмицата е. Всеки ден, както му беше редът, попълвах талмуда и чертаех графики, но ако бихте ме попитали какви показатели съм нанасял там, не бих могъл да отговоря. Живеех сякаш на автопилот.
И ето че един прекрасен ден, както обядвах в трапезарията, чух Лариса Анатолиевна да казва на Дана:
— Е, миличка, давай, старай се. Съвсем мъничко ти остава. През юни ще си дойде от Лондон Тарас — охо, колко ще се изненада, като види каква си станала!
Погледнах към Дана, но не видях нищо особено. Същото като вчера и завчера.
Тогава погледнах към прозореца и разбрах, че юни вече наближава. Боже мой, нали току-що беше декември и аз бях тръгнал с Дана у Владимир да си изясняваме отношенията — тогава имаше дълбок сняг… Това беше последното, което си спомнях ясно. А днес какво е? Със сигурност знаех, че е сряда, защото вчера бях водил Дана да стреля и щях да я водя отново утре, но кой месец бяхме?
Отместих чинията и изтичах до тренажорната. Спрях се пред забодените на дъската кадастрони. Кривата на натоварванията вървеше рязко нагоре, кривата на теглото неумолимо пълзеше надолу. А между другото, кога бяхме започнали да отбелязваме теглото на графиките? Нали отначало не го правехме… Явно в един момент съм променил решението си, но в кой момент? Не помнех това. Дана беше свалила двайсет и един килограма. Гледай ти, какви графики! Ами аз къде съм гледал? Грабнах талмуда, сверих числата, като същевременно се поинтересувах и от датите. Оказа се, че е вече средата на май.