Всичко наопаки

— С дълга рокля ти няма да можеш да танцуваш — убеждавах я аз.

Е, краката й наистина бяха, да си кажем правичката, въздебели, но какво от това? Първо, с обувките на висок ток те ще изглеждат по-стройни, а второ — кой изобщо се вълнува от това? Глупаче.

Самото пътуване до мястото на приема и първите два часа минаха като в кошмарен сън. Дана, слава богу, не плачеше, но от всичко останало аз си изпатих здраво. Тя се вкопчи в ръката ми, вцепени се и не помръдваше и на крачка от мен. Добре, че татенцето и Лариса Анатолиевна постоянно бяха до нас, инак аз просто нямаше да се справя с Дана — тя току се опитваше да избяга, да се върне в колата и да се сгуши там. Тарас не беше с нас — още преди няколко дни той заяви, че няма да дойде на никакъв прием у никакъв Лановски, защото си има свои планове, които е невъзможно да отмени: един от неговите лондонски преподаватели пристигнал в Москва и Тарас обещал да го разведе из града. Не можел да прояви грубост, този преподавател тепърва щял да му преподава…

Оркестърът свиреше, музиката гърмеше и аз реших да взема кардинални мерки.

— Дана, хайде да танцуваме.

Дръпнах я за ръката.

— Какво, вече?! Не, не мога, страх ме е.

По челото й избиха капчици пот.

— Не, не вече, а още — разсмях се аз. — Там танцува цяла тълпа, да идем, просто ще се включим между другите, без нищо специално. Защо да стоим тук? Скучно е. Хем ще се поразкършим.

— Върви, върви — побутна дъщеря си Михаил Олегович, — Павел е прав.

Измъкнах я в тълпата танцуващи, в самата среда, така че никой да не ни вижда добре, застанах в позиция и започнах предпазливи танцови движения. Музиката не беше много подходяща за танго, но аз импровизирах, измислях стъпки според такта. Никой не ни обръщаше внимание, всички разговаряха, смееха се, някои танцуваха с чаши в ръка, а ние лека-полека се разгрявахме. Нищо страшно не се случваше, аз постепенно усложнявах движенията и с удовлетворение чувствах, че Дана улавя моята танцувална мисъл и се води по мен.

Мина вероятно половин час. У мен узря план и аз изчаквах удобния момент. Оркестърът засвири танго, съвсем различно от онова, с което Дана беше свикнала, но все пак беше танго и ритъмът беше правилен. С рязко движение аз завъртях Дана около себе си, разпръснах тълпата и започнах танца. Тя нищо не разбра, не забеляза, смяташе, че продължаваме да се разгряваме. А аз бях сигурен, че няма да върти глава и да зяпа наоколо. Твърде добре я бях опознал.

Народът още не беше пиян и всички веднага забелязаха, че ние не пристъпваме от крак на крак, а наистина танцуваме. Пространството около нас моментално се освободи. А Дана нищо не забелязваше. Сигурно от уплаха. Правеше грешки, но съвсем несъществени и напълно простими, още повече, че не разваляха общия рисунък.