Първият гроб отдясно

Сега пък объркване.

— Открих също, че е син на Сатаната и ако създанията от подземния свят ме открият, ще бъде принуден да ме убие.

Обратно към тревогата.

Позамислих се и заключих:

— Ами това са накратко новините от снощи. Мислиш ли, че страдам от психоза?

Тя примигна угрижена.

— Защото в момента здравият ми разум е единственото, което имам. А, и онова бурито за закуска.

Тя отново примигна.

— Гръм и мълнии, колко е часът? — попитах, като погледнах часовника.

Тя последва погледа ми, очевидно неспособна да продума. Не можех да си представя защо. Нали държеше чашата си с кафе в ръка.

Обаче беше почти девет. Скочих от леглото, забравила, че съм без дрехи, но припомнила си за болката във врата и хукнах към банята да се облека. По план в десет трябваше да изключат животоподдържащите системи на Рейес. Ако не уважаха възражението ми…

Не можех да мисля за това сега. Чичо Боб беше задействал съдийка по въпроса. Нямаше начин да не са го уважили.

Облякох тъмен пуловер и джинси, прибрах косата си на опашка и след като изгълтах четири ибупрофена наведнъж, хукнах към офиса, където бяха всичките ми номера във връзка със случая, върху живописни цветни залепващи се листчета, грабнах ги и изхвърчах през вратата.

Куки ме пресрещна по стълбите и аз й казах накъде съм тръгнала. Тя измърмори нещо за повишение на заплатата, но аз я отминах на бегом и се отправих към паркинга.

На път към Санта Фе потърсих Нийл Госет в затвора, но не беше в кабинета си. Пробвах се с клиниката, но задръстена рецепционистка отговори, че не се дава информация за пациенти по телефона. Звъннах на чичо Боб, но той не ми вдигна. Обадих се на съдебната секретарка, при която бях подала възражението, но тя обясни, че молбата ми е отишла в съда в Санта Фе.

Започна да ме обзема паника. Ами ако не уважаха възражението? Ами ако съдията в Санта Фе го отхвърлеше?

В десет без две бях в медицинския център, където заварих проблясващи светлини и суматоха. Сърцето ми щеше да изхвръкне от тревога. Може би нещо се беше случило в центъра и щатските власти не бяха успели да свършат своето. Ако случаят беше такъв, ще трябваше да отложат убиването на Рейес Фароу за друг ден.

Тогава видях колата на чичо Боб с огънатата броня. Той пък какво правеше тук? В мига, когато хвърлих Мизъри на паркинга, вратата ми се отвори.

— Мобилният ти пак никакъв го няма — съобщи чичо Боб и ми протегна ръка.

— Сериозно? — отвърнах. С една ръка поех неговата, а с другата изрових телефона от чантата си. — Току-що ти звънях. — Вярно, бе съвсем умрял. Трябваше ми нова батерия. За предпочитане с ядрено зареждане и дванайсет години живот, която да не ми причини мозъчен тумор.

— Търсих те и в офиса по-рано — каза той, като се измъкнах от Мизъри. Беше някак странен и разсеян.

— Аз пък ти звънях на път за тук и ти не вдигна. Какво става?