Вещицата(Mъдрата жена)

Алис си беше мислила, че е нещастна преди, но след тази нощ дните ѝ станаха още по-тежки. Времето бе против нея през дългия, изпълнен със зимен студ април. Струваше ѝ се, че дългият сезон на тъмнина и студ никога няма да свърши.

Бе познала и по-тежки зими през детството си с Морах, когато храната и дори дървата за горене бяха оскъдни, и ден след ден Морах я пращаше да излезе в мразовития студ от обгърнатата в сняг колиба, за да загребе кофа сняг и да я сложи да се разтопи върху пламъка на малкия, скъпоценен огън. Нощем се бяха сгушвали заедно да се топлят, и бяха се ослушвали за воя на вълчата глутница, който се приближаваше по здрач и на разсъмване. Морах хвърляше върху огъня ново парче торф и шепа билки и се смееше, сякаш лютият студ, болките в корема и протяжният самотен вой на вълците я забавляваха.

— Запомни това — казваше тя на Алис — широко разтворила очи и слаба като осиротяло агънце. — Запомни това. Никога не си навличай гнева на човек с власт, моя Алис. Намери мястото си и го опази.

И малкото дете с големите сини очи, твърде големи за бялото ѝ лице, кимваше и стискаше малките си юмручета, подобни на пилешки крака, в стария знак срещу зли очи.

— Онзи фермер беше лош човек — каза тя сериозно.

— Такъв беше — отвърна Морах с наслада. — А сега е мъртъв заради неправдата, която ми стори. Намери мястото си и го опази, Алис! А после избягвай грубите мъже с власт!

Тогава Алис бе почувствала дълбоко в себе си студ, железен студ, който не я беше напуснал цял живот, подобно на неизлечим леден израстък в корема. Всички ласки в абатството, всички буйни огньове от пламтящи пънове, всички килимчета от овча кожа и вълнени гоблени не можаха да я излекуват от него. Когато вятърът започнеше да вие около стените на абатството, тя потръпваше, вдигаше поглед към майка Хилдебранд, и питаше:

— Това вълци ли бяха? Това вълци ли бяха, майко Хилдебранд?

А старата игуменка се засмиваше, притегляше главата на детето към коленете си, прокарваше нежно пръсти през русата ѝ къдрава коса, и казваше:

— Тихо, мое малко птиче. Какво от това, дори да са вълци? Ти си в безопасност тук, зад дебелите стени, нали?

А детето отвръщаше, с дълбоко задоволство:

— Това е моето място сега.

„А сега нямам свое място, и отново ми е студено“, каза си Алис.

Седеше на кухненските стълби, с ръце, дълбоко пъхнати в ръкавите, извърнала лице към слабата жълта светлина на зимното слънце. Всички останали жени бяха вътре, бъбреха и се смееха в топлата галерия. Морах пееше някаква непристойна песничка, за да ги забавлява, а Катрин се смееше високо, поставила ръка върху растящия си корем.

Алис ги беше напуснала с тръпка на раздразнение, за да изтича долу в градината да набере билки. Нощем старият лорд страдаше от кашлица, която го изтощаваше много, и Алис искаше да набере за него цветове от лавандула, за да му помогне да спи спокойно. Цветчетата бяха повехнали и замръзнали, трябваше да са ги обрали през лятото, докато са били още сочни, свежи, виолетови и уханни.