Даровита

Пътеката изглеждаше точно както капитан Фаун я описа. Хълмът бе стръмен и осеян със снежни преспи. Най-сериозният проблем обаче бяха краката на Битърблу, свикнали с кораба. По сушата тя ходеше почти толкова тромаво, както в началото залиташе по палубата, та се наложи Катса да я крепи, докато се изкачват към замъка на По. Вятърът духаше откъм гърба им, сякаш ги блъскаше нагоре.

Отблизо замъкът не беше много по-внушителен. Приличаше на висока бяла къща на върха на възвишение с двор, засенчен от невероятно големи дървета и навярно приятен в по-топло време. Прозорците бяха високи, покривът — полегат. Зад дърветата се издигаше кулата, конюшните се намираха от едната страна, а от другата имаше замръзнала зеленчукова градина. По нищо не личеше — ако не броим бученето на вълните — че замъкът е надвиснал над морето.

Стигнаха върха на ската. Поредният порив на вятъра ги побутна към двора с разноцветен плочник. Битърблу си пое облекчено дъх, че отново е на равна земя. Застанаха пред къщата и Катса вдигна юмрук да похлопа по тежката дървена врата. Преди да я докосне, вратата се отвори и ги лъхна топла вълна. Пред тях застана лиенид — позастарял, облечен като иконом в дълго черно палто.

— Добре дошли — поздрави ги той. — Влезте в приемната. Бързо! — подкани ги той, защото Катса се закова на място, изненадана от посрещането. — Да не избяга топлината!

Мъжът ги въведе в тъмен коридор. Катса видя високи тавани, стълбище към площадка с парапет и поне три горящи камини. Битърблу я улови за ръката.

— Аз съм лейди Катса от Мидлънс — подхвана Катса, но мъжът им посочи двукрила врата.

— Насам. Господарят ви очаква.

Катса зейна. Втренчи се стъписано в мъжа.

— Господарят! Тук ли е? Как е възможно? Къде е?

— Моля, милейди. Последвайте ме. Цялото семейство е в приемната.

— Цялото семейство!

Мъжът махна към вратата пред тях. Катса погледна Битърблу и разбра, че смаяното лице на детето отразява нейното. По наистина бе разполагал с достатъчно време да се върне у дома; двете се бяха забавили цяла вечност в планините. Ала как бе успял в това състояние? И как бе напуснал скривалището си, без да го видят? И как…

Мъжът им помаха отново да побързат, а Катса се опита да формулира въпрос, какъвто и да е въпрос.

— Откога е тук принцът? — попита тя.

— Принцовете пристигнаха току-що — отвърна мъжът и отвори вратите, преди Катса да успее да продума.

— Чудесно! — чуха глас отвътре. — Добре дошли, приятели мои! Влезте и заемете почетните си места сред нас. Присъединете се към щастливата ни компания.

Гласът й се стори познат. Битърблу ахна и залитна, а Катса я задържа и я притисна към себе си. Вдигна поглед видя непознати хора, седнали край стените на дълга зала дъното на залата, усмихнат и впил в тях единственото си око седеше крал Лек Монсийски.