![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/0/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
— Как се чувстваш? — попита Алан, като се приближи.
Лорн му протегна ръка, за да му помогне да се изправи и леко се олюля, когато стъпи на крака.
— Леко — каза Алан като го държеше. — Едно парче те удари по главата. Само се плъзна по дървената ти глава, така че ти направо му се изплъзна.
Лорн присви клепачи, пое си дълбоко въздух и погледът му се избистри. Вече се държеше по-здраво на краката си и можеше да мине и без помощта на Алан.
— Каква е равносметката? — попита той.
— Старият ще ни каже.
И наистина Вард се приближаваше с превързана ръка. Видът му беше мрачен, а погледът уморен.
— Петима мъртви — каза той. — И деветима ранени, като трима от тях може и да не оцелеят.
Лорн изруга: само половината от наличните му хора бяха невредими. Въпреки това не изпитваше никаква мъка за ранените и мъртвите, никакво съчувствие към едните или към близките на другите. Обаче беснееше, че е бил измамен и победен. И не можеше да си прости, че просто се беше свлякъл насред бойното поле — непотребен и жалък като играчка в ръцете на пиян кукловод, преди Алан вероятно да му спаси живота, като го задържа легнал на земята.
— Изпратих Йерас и неколцина други подир конете ни — каза Алан. — Ще сме късметлии, ако успеят да върнат четири-пет. Ще можем да впрегнем в тях носилките с най-тежко ранените. Другите ще трябва да вървят пеш.
— Или пък изпращаме вестители и чакаме тук подкрепления, като се грижим за нашите колкото можем. Не съм сигурен, че можем да пренесем Врент.
Вард и Алан се обърнаха към Лорн в очакване на неговото решение. Но той не отговаряше. Наблюдаваше полянката и със стиснати юмруци преживяваше отново нападението.
— Ако искаха — каза той с отсъстващ вид, — можеха да ни нападнат, след като хвърлиха гранатите.
Алан и Вард се спогледаха смутено.
— Сигурно щяха да ни избият до крак — добави Лорн. — Защо тогава не го направиха?
— Защото щяха да изгубят хора — каза Вард. — Разполагат с ограничен брой хора. Те са само двайсетина и не са в състояние да доведат подкрепления.
— Няма значение, всички ние щяхме да сме заловени или убити — каза Алан.
— И ще ги накараме да съжаляват, че не стана така — обеща Лорн, като разтриваше дланта на белязаната си от Тъмнината ръка.
На другата сутрин от височината на едно дърво, което се извисяваше над останалите корони, един мъж видя как черните гвардейци напуснаха гората. Повечето бяха на крак. Някои куцаха, подкрепяни от другарите си. Няколко коня теглеха носилки и носеха на гърба си безжизнени тела, увити в одеяла.
Мъжът гледаше съчувствено как колоната се изтегля, после бързо слезе от дървото. Усмихваше се, забързан да се върне при другарите си и да потвърди хубавата новина пред рицаря Лукас.
Бяха победили славната Ониксова гвардия.
Веднага щом стана достатъчно светло, за да се вижда между дърветата и храстите, Йерас лесно намери следите на аркантците, които бяха нападнали полянката. Мълчалив и невидим, той се присъедини към Лорн, Алан, Логан и Древис, които се криеха, откакто основната част на черните гвардейци, поверена на Вард, беше вдигнала лагера.
Така че те бяха останали петима.
— Не взеха никакви предпазни мерки да прикрият следите си — обяви Йерас. — Ще бъде лесно.
— И не оставиха никого след тях, който да се увери, че се отказваме? — попита Алан.
— Оставиха. Един човек. Видях го да дебне, качен на едно високо дърво. Изчаках да си тръгне. Изглеждаше като че ли бърза.
— Забързан да занесе добрата новина за нашето заминаване — каза Лорн. — Това е чудесно.
— Каква преднина имат пред нас? — попита Логан.
— Няколко часа — отвърна Йерас. — Потеглиха малко след като ни нападнаха.
— И защо да чакат? — каза Алан. — Знаеха, че са ни ударили здраво и са ни лишили от конете ни.
— Нямаме нужда от коне, за да ги намерим — рече Лорн.
Планът му не беше да нападнат аркантците, а да ги проследят до скривалището им, за да могат след това да се върнат с пълна сила и да ги хванат като в капан. Сигурен беше, че се криеха в тази дива гора. Несъмнено някъде там, на високото, където горите, доколкото познаваше областта, изобилстваха от потоци и пещери.
Древис се обърна към Йерас:
— Ако вървим предпазливо, кога можем да се надяваме, че ще ги настигнем?
— Мисля, че в края на деня. Освен ако не вървят съвсем бавно.
— Или ни чакат — каза Логан.
— Престанали са да са нащрек — заяви Лорн. — Да се възползваме от това, за да си осигурим предимство. Всички ли сте готови?
Черните гвардейци потвърдиха решително.
Шпагите им висяха на гърбовете им и бяха изоставили всичко, което можеше да ги забави или да вдигне шум. От ризниците си бяха оставили само подплатените кожени жилетки. Бяха махнали и шпорите от ботушите си.