Пенрик [bg]

— Гневна, объркана, ужасена и само Копелето знае още какво. — Е, Той най-вероятно наистина знаеше. Пен се надяваше душата на Магал да е намерила заслужен покой под крилото му. Колкото до отпечатъка ѝ… за него трябваше да се погрижи някой друг. И Пен имаше смразяващото усещане, че знае кого е избрал богът за тази задача.

„Дошло е време да си заслужиш издръжката, така ли, о, просветени? — подсмихна се Дез. — Ако си спомням правилно, преди време светецът от Идау ни предупреди, че ще стане така.“

„Мм — въздъхна умърлушено Пен. — Някакви предложения, Дез?“

Остана с впечатлението, че демонът му е свил несъществуващите си рамене.

„Нищо не разбирам от мъжки развлечения като лова на лисици. Е, Аулия е ловувала със соколи като момиче в Бражар, Сюган е залагала примки, макар че любимото ѝ оръжие по-късно беше едно ръждиво копие. Рогаска е убила повече кокошки от всяка лисица, но не се е налагало да ги гони извън двора на бащината си ферма. И все пак… — Дез обърна главата на Пен. — Пробвай натам.“

— Да хвърлим един поглед горе — каза той и посочи. Инглис сви рамене, стана и тръгна след него.

Придвижваха се по стръмнината от дръвче към дръвче, докато не стигнаха до по-равен и чист участък. Пен се опитваше да сложи на пауза мислите си и да се остави поне за миг на течението.

— О… — възкликна Инглис и забърза. След още няколко крачки Пен също чу приглушения вой.

До един стар дъб намериха яма — капан, в който се беше хванало нещо. Инглис коленичи да махне разбутаните клонки и двамата надникнаха в дупката. Посрещна ги остра миризма на развалена риба, гранясала свинска мас и лисица. Животното се сви и изръмжа насреща им с оголени зъби.

— Лисица — каза Пен. — Но не е нашата.

— Това и аз го усещам. Хм.

Ямата не изглеждаше прясно изкопана, но пък беше поддържана и наскоро заредена със стръв. При това стръв, която не беше отровна.

— Защо ще залагаш капан, за да хванеш жива лисица? — изсумтя Пен.

— За да не се повреди козината?

— Козината им е най-хубава през есента и зимата, а не посред лято.

— Ако питаш фермерите, всеки сезон е добър за войната им с тези вредители — изтъкна Инглис.

— Тогава защо не са използвали примка или железен капан?

Двамата се изправиха, отстъпиха крачка назад и свъсиха вежди пред тази нова загадка.

— Хей! Вие там! — извика грубо някой.

Пен се обърна и видя мъж с кожени ловджийски дрехи да се приближава към тях със запъната в лъка стрела. Гледаше ги по-ядосано и от лисицата. Но сякаш се поколеба, когато заподозрените в бракониерство не хукнаха да бягат.

Ала след краткото колебание се навъси отново и викна решително:

— Нямате работа в земите на Шипвир! Да ви няма!

Пенрик, вперил поглед в лъка и оперението на запънатата стрела, преодоля празнотата в главата си и измисли следното, повечето в движение:

— А, вие трябва да сте горският на барон кин Шипвир! Запознах се с Уеджи и неговата стройна съпруга снощи, на банкета у принцеса Левана. Той ми препоръча тази гора. Позволете да ви се представя. — Успя да кимне кратко, но любезно, като аристократ към слуга. — Лорд Пенрик кин Джуралд. — И сръга Инглис с лакът.